Камъните на елфите - Страница 109

109

Гората все така ги обгръщаше отвсякъде. Въпреки че отначало Амбърли му се струваше лека като перце, Уил започваше вече да усеща умора и едва успяваше да следва тъничката фигура на Еретрия, която като сърна се промушваше между дърветата.

Запита се какво ли става в Арбърлън — дали елфите все още издържаха на напора на злите сили; дали Аланон беше намерил начин да предпази умиращата Елкрис от разправата на демоните… все въпроси, на които нямаше отговор. Но неизвестността го измъчваше и му се щеше Аланон да намери начин да се свърже с него, въпреки че това едва ли беше възможно…

Гнетеше го ужасяващата мисъл, че дори и да успеят, можеше да се окаже твърде късно…

Тръсна глава. Подобни мисли можеха да го доведат само до лудост.

Най-после се озоваха в подножието на Зъбеца, Гората се разреди и теренът започна да става все по-стръмен. Мъглата се вдигаше и между клоните на дърветата вече можеха да зърнат бледото дъждовно небе, което ги захлупваше като купол.

В подножието на скалистия зъбер се отваряше широка пещера като тъмна раззината паст. Входът й бе обрасъл с тръни и храсти.

— Ето — Хранилището, хубавице. Видя ли, Уисп знае. Вътре много тунели…

— Браво, Уисп! — усмихна се Еретрия и го потупа по рамото, после се обърна към Уил: — И сега, какво?

Уил се надвеси над отвора, но вътре цареше непрогледен мрак.

— Уисп?

Дребосъкът тутакси се скри зад гърба на Еретрия. Уил въздъхна — нямаха време да си играят на криеница.

— Еретрия, питай го за стъклената врата…

Момичето се наведе към Уисп.

— Уисп, не бой се, аз съм тук.

Плаха усмивка озари сбръчканото личице.

— Хайде сега, кажи ми, къде е онази стъклена врата?

Уисп се ухили дяволито.

— Уисп обича гатанки, хубавице. Ще видиш, Уисп хитър, Уисп знае.

Еретрия му се усмихна, но в очите й имаше недоумение.

Уисп хвана ръката й и я затегли към дупката. Уил поклати глава. Дали пък дребосъкът не беше превъртял? Много му се беше събрало в последно време… Но нямаха друг избор, трябваше да го последват…

— Е — обобщи Хийбъл страховете на всички, — пъхаме ли си главата в торбата?

— Нека поне да запалим факли… — предложи Еретрия, но Уисп изведнъж се замята:

— Не, хубавице, не факли, не! Уисп не иска огън! Огънят убива! Огънят уби лейди и ще убие и Уисп!

Той пищеше и се гърчеше, вкопчен в крачола на Еретрия.

— Успокой се, Уисп! — прегърна го тя, — Няма нищо страшно. Имаме нужда от светлина — как иначе ще намерим пътя?

— Светлина ли? О, хубавице, така кажи — светлина. Ей сега, ей сега.

И като се мушна през отвора на пещерата, той измъкна две стъклени кълба като онези, които осветяваха кулата на Маленро.

— Ето светлина! — гордо се ухиля Уисп и връчи кълбата на Еретрия. Тя подаде едното на Уил.

— Ако искаш, не идвай нататък — обърна се южнякът към стария Хийбъл.

— Да имаш да вземаш! — изръмжа старецът. — Още не съм за изхвърляне! Много бързате да се отървете от мен! Кой, ако не Пират ще ви измъкне после оттук? Пък и… ми се иска да надникна вътре. Уил сви рамене.

Еретрия хвана за ръка Уисп и се насочи към входа на пещерата. Уил с Амбърли на ръце, я последва. Хийбъл и Пират вървяха най-отзад.

Придвижваха се бавно, предпазливо. Очите им постепенно свикнаха с полумрака. В дъното на пещерата имаше няколко отвора непосредствено един до друг. Уисп изобщо не се затрудни да открие оня, който им беше нужен, и без сянка на съмнение или колебание пъхна главата си в него. Останалите го последваха. Той ги преведе през същински лабиринт, като налучкваше пътя безпогрешно. Никой освен него не би могъл да си спомни откъде е минал.

Най-после спряха пред стръмни каменни стъпала, които отвеждаха някъде надолу. По стъпалата се стичаше вода и тук-там пробягваха мършави плъхове.

Заслизаха, като се придържаха за влажните стени, по които бяха изписани странни знаци. Миришеше на влага и мухъл. Под краката им цвърчаха плъхове и спускането им се стори безкрайно.

Най-после стъпалата свършиха. Озоваха се в зала с огромни каменни колони и разрушени от времето каменни пейки, които образуваха нещо като амфитеатър около издигнатата платформа. Уисп ги преведе през залата към една врата в отсрещния край, зад която стълбите продължаваха.

Уил вече изобщо нямаше представа къде са. Усещаше главата си замаяна. Прекосяваха коридор след коридор и едничката му мисъл беше Косача да не ги пипне в този лабиринт…

Имаше чувството, че някъде горе, над главите им, шурти вода. Уисп изведнъж забърза, като теглеше ръката на Еретрия.

Скоро стигнаха до пещера, от тавана на която се спускаха причудливи сталактити. Шумът на течаща вода се чуваше съвсем ясно.

Уисп направи знак да го последват към отсрещния край на пещерата, където се озоваха пред малък водопад, чиито води образуваха езерце в краката им.

— Ето! — тържествуващо посочи Уисп водопада.

— Ето — какво? — все още неразбиращо попита Уил.

— Стъклена врата, която не може да се строши. Хубава, смешна гатанка, каквито Уисп обича.

— Уил, той говори за водопада… — промълви Амбърли.

И действително, прозрачната водна стена приличаше на стъклена врата между скалите.

— Уисп, сигурен ли си, че това е вратата? — настойчиво по пита Еретрия.

Уисп възбудено закима.

— Знаеш ли и друга гатанка, хубавице? Уисп много харесва тази игра.

— Щом това е вратата, все трябва да води нанякъде! — И Уил пристъпи напред.

— Ела, хубавице! Уисп знае. Уисп ще ти покаже! — втурна се напред дребосъкът, като дърпаше за ръката Еретрия.

109