Камъните на елфите - Страница 111

111

Косача си играеше с нея като котка с мишка — лениво, дори с известна досада. И без това всички бяха в ръцете му. Еретрия!

В един миг всичко се завъртя в съзнанието на Уил, минало и настояще се сляха в едно и образът на Амбърли, от който се излъчваше чудно сияние, пробяга пред очите му.

Тя му бе казала, че притежава силата; тя вярваше в него, въпреки че се бе провалил пред очите й… Защо ли през цялото време беше толкова сигурна, че той е в състояние да призове силата?!

Изведнъж му мина през ум, че всичко беше далеч по-просто… Дали пък в стремежа си да извика силата не се пренапрягаше? Не трябваше ли само да настрои съзнанието си и всичко щеше да дойде от само себе си, а не да насилва магията?

Образът на Амбърли бе сменен от този на Аланон. Какво му бе казал друидът? Сърце, дух, воля, те трябва да бъдат в единство. Иначе нямаше да се получи. Дали беше постигнал единството? Дядо му, Ший, със сигурност го постигаше, но той, колкото и да приличаше на дядо си, все пак беше друг човек… И то — повече човек, по-малко елф. Това също си имаше своето значение.

Но нали все пак веднъж успя? Как го постигна? Само случайност ли беше?

Възможно ли беше използването на толкова мощна магия да беше само случайност?

Имаше и още нещо… Онова усещане за нещо невъзвратимо, станало с него, за добро или за лошо, което упорито се беше опитвал да изтика от съзнанието си оттогава… Беше изпитал остра, почти физическа болка, сякаш нещо вътре в тялото му се беше скъсало, но може би, както Амбърли предположи, нещо се бе случило с душата му? Припомни си думите на друида — не можеш да вземеш, без да дадеш, но какво, какво бе изгубил тогава, та липсата му сега правеше всички усилия напразни? Или просто се беше… уплашил?

Да. Като чели това трябва да е било. И досега се беше страхувал да си го признае, защото това не беше страх от демона, който населяваше кошмарите му иго преследваше наяве, а по-скоро страх от самата магия, от силата на камъните на елфите, от неизвестността, с която бяха обгърнати… Сега разбираше. И лека-полека всичко си идваше на мястото. Поемайки на плещите си огромната отговорност за изпълнението на тази рискована мисия, се бе изпълнил с решимост и бе погребал страха дълбоко в подсъзнанието си. Но той все пак съществуваше и пречеше на съприкосновението му с магията, проваляше единството на сърце, разум и воля, необходимо, за да се осъществи контактът с камъните. А Уил Омсфорд през цялото време се бе заблуждавал, че причината е недостигът на елфска кръв в жилите му. И това самовнушение допълнително бе усложнявало нещата.

Едва сега като че ли бе прогледнал. И щом най-после съзнаваше каква е пречката, щеше да се опита да я преодолее.

Насочи поглед навътре към себе си и усети, че постига единството на сила, воля и желание, към което досега напразно се бе стремил. Не стана лесно, нито отведнъж, но се получи! Получи се!

Страхът си беше все още там, в дълбините на съзнанието му. Не се беше изпарил като с магическа пръчица. Естествено, помисли си Уил, използването на сила като тази криеше опасност. Ший Омсфорд също го беше установил навремето и въпреки това беше използвал Меча на Шанара и камъните на елфите. Защото се налагаше. Бе направил избора си — между опасността и необходимостта. В критичния момент необходимостта бе натежала на везните. Необходимостта и поетата отговорност.

И в този миг страхът отстъпи. Кръвта на елф закипя в жилите на Уил и запали по-кротката и благоразумна човешка кръв. Южнякът усети, че някъде вътре в него започва да се надига Силата. Най-после! Еретрия!

Още миг и чудовището щеше да я сграбчи в лапите си. Чудодейният огън на камъните на елфите, бликнал изведнъж, го накара да отстъпи назад.

Косача долепи гръб до каменната стена и се притаи като котка, готова за скок. В следващия миг се метна към Уил, но синята светкавица го отблъсна и го запокити назад като парцалена кукла. Южнякът чувстваше властта си над огъня, усещаше го като част от себе си, сякаш го беше разпалил със собствената си кръв. Поразително усещане — едновременно вълнуващо и болезнено.

И отново черният като въглен плащ се развя пред очите му. Уил протегна ръка, но този път Косача се оказа по-бърз. Южнякът загуби равновесие и залитна назад. Демонът се устреми към него като огромен гарван с широко разперени черни криле. Уил се прикри зад огъня като зад щит и успя да се предпази, но силата на удара го повали и той блъсна главата си в каменния под. От острата болка пред очите му се завъртяха разноцветни кръгове и за миг си помисли, че силата го напуска, но огненият щит и този път отблъсна демона.

Уил се надигна замаян и с усилие се задържа на крака. Мощта на демона се бе оказала по-голяма, отколкото предполагаше. Дори с мощта на камъните на елфите нямаше да е никак лесно да се справи с него.

Огледа се тревожно за Еретрия. В същия миг Косача отново се хвърли към нега Светкавичният удар стресна южняка, но не го намери незащитен. Магията вече го обгръщаше и действаше сякаш независимо от него. Изригна синкав пламък, който зашемети и двамата и ги запрати към стената. Уил усети в ръката си такава остра болка, че чак затвори очи.

Извика Еретрия и тя се спусна към него малко преди демонът да атакува отново. Този удар можеше да се окаже фатален, ако Пират, с настръхнала козина, не им се беше притекъл на помощ. Кучето се вкопчи в черния плащ с яростно ръмжене и демонът за миг се стъписа. Но след това с един замах запрати кучето към каменната стена. Пират отхвръкна, изджавка отчаяно и се свлече като парцал.

111