Камъните на елфите - Страница 2

Младите елфи се запътиха към бараката с градинарските инструменти, но Джейз направи знак на Лаурън да почака.

— Искаш ли днес ти да я поздравиш? — предложи той.

Лаурън го погледна с благодарност. Джейз му отстъпваше най-голямата чест в желанието си да го поразведри.

Младият елф застана под разлистената корона и обгърна с ръце гладкия ствол, докато другарите му се събираха малко по-встрани за утринното приветствие. Вдигна глава нагоре в очакване първият слънчев лъч всеки миг да прониже аления купол. И изведнъж отстъпи назад. Този път съвсем ясно видя тъмните петна по листата точно над главата му. Сърцето му се сви. Петънцата бяха малки, но многобройни. Не беше илюзия. Не беше игра на светлината.

Махна на Джейз и безмълвно посочи нагоре. Този път Джейз видя. И прехапа устна. Колкото повече се взираха, толкова повече избледнели и посърнали листа откриваха. Каквото и да смяташе по въпроса, Джейз изглеждаше притеснен не на шега. Приближи се към групичката на останалите младежи и всички заговориха шепнешком, един през друг. Лаурън също тръгна към тях, но по-възрастният елф го спря. Първите слънчеви лъчи скоро щяха да заиграят по листата.

Лаурън не беше забравил задължението си. Съзнаваше, че каквито и да бяха обстоятелствата, и този ден, както всеки друг, Избраниците трябваше да поздравят Елкрис.

Ръцете му нежно докоснаха сребристата кора на дървото, а устните зашепнаха утринния поздрав, когато изведнъж една тънка клонка се сведе към него и… дървото прошепна:

— … Лаурън…

Младият елф затаи дъх. Клончето докосваше рамото му. Това се бе случвало само веднъж — в деня на Избора. Оттогава дървото ме бе проговаряло никому. Освен на Амбърли, разбира се, но тя беше нещо съвсем различно. Лаурън потърси с поглед останалите. Те все още не бяха забелязали нищо и се чудеха защо е спрял. В този миг тънката клонка го обгърна, сякаш дървото го притегли към себе си.

— Лаурън… Повикай Избраниците…

Той направи знак на останалите да се приближат. Действаше като насън. Другарите му наобиколиха Елкрис, вперили погледи нагоре в трепетно очакване. Към всеки от тях се сведе по едно клонче и старото дърво прошепна едва чуто:

— Чуйте какво ще ви кажа… и помнете. Вие сте последната ми надежда…

Сякаш хлад повя и над главите им се спусна мрачна сянка. Изведнъж усетиха някаква странна самота, сякаш се намираха в пустиня, а не в слънчевата Градина на Живота, където не можеше да се случи нищо лошо. За миг в сърцата им се прокрадна ужас и изпитаха желание да побягнат. Или да разберат, че са сънували и най-после кошмарът е свършил и всичко си е както преди. Но, уви, не сънуваха и тревожният зов на дървото продължаваше да отеква в съзнанието им.

Младежите стояха като вцепенени дълго след като Елкрис бе замлъкнала. Бяха потресени до дъното на душата си и лека-полека започваха да разбират страшната истина.

Легендата се бе оказала действителност. Хилядолетното зло не беше измислица Единствено Забраната пазеше народа на елфите. Но докога ли? Елкрис бавно умираше.

ВТОРА ГЛАВА

Далеч на запад от елфския град Арбърлън, отвъд Граничната черта, нещо се носеше във въздуха. Нещо, по-черно от буреносен облак, раздираше небето. Изведнъж сред воя и страховития тътен лумнаха червени пламъци и от тях изскочи самият Дагда Мор, безмилостният.

Когато пристъпи напред, жезълът му още димеше. След миг до него се изправиха тъмните очертания на Косача и на Неузнаваемия. Други неясни сенки се блъскаха след тях в безредица, но процепът, зейнал за миг в небесата, се затвори като грозно кървяща рана, изцелена по чудо.

Дагда Мор се огледа предпазливо. Намираха се близо до Граничната черта, в сянката, все още недокосната от лъчите на зората. На изток, отвъд гигантската планинска верига, небето лека-полека избледняваше и върховете се врязваха в него като грозно стърчащи зъбци, издигаха се над равнината Хоар като черни кули. Безрадостно място беше тази равнина — гола и безплодна, ширнала се на запад, докъдето поглед стигаше. И нищо не помръдваше, нищо не даваше признаци на живот.

Дагда Мор се ухили — крива, зловеща усмивка. Най-после, след всичките тези години, бяха свободни. Завръщането им беше минало незабелязано. Отмъщението можеше да започне.

На пръв поглед нищо не загатваше за сатанинската същност на Дагда Мор. Той се движеше на два крака и ръцете му бяха само малко по-дълги от човешките. Тъмният плащ почти скриваше уродливата гърбица на раменете му, зеленикавите косми по тялото и закривените птичи нокти на краката и ръцете му. Дори хищната, котешка муцуна не се виждаше изпод качулката.

Нито очите му, измамно лениви и спокойни, като две езерца, под чиято тъмна, гладка повърхност се криеха зейнали бездни. Това бяха очите на демон, зъл дух, и който ги видеше веднъж, скоро сам се уверяваше в това.

Защото Дагда Мор беше способен да изпитва нечовешка омраза — изпепеляващо чувство, граничещо с лудостта. Трупана стотици години зад стените на Черната крепост, тази омраза беше готова да избликне и да помете всичко пред себе си. И елфите. Най-вече елфите. Те бяха виновниците за неговия принудителен затвор, те се бяха опълчили срещу него — господаря на света, и щяха да си платят. Те и останалите нищожества — хора, джуджета, троли, гном и — омразните безумци, които живееха с мисълта, че могат да правят каквото си щат. Часът на разплатата беше ударил и ноздрите му потръпваха от възбуда. Най-после! Елкрис, пазителката на Забраната, умираше. О, сладка мисъл, идеше му да я изкрещи на глас Умираше, умираше, умираше!