Камъните на елфите - Страница 38

Към обяд спряха, хапнаха набързо и продължиха на запад. Уил се чувстваше по-добре и успя да сложи нещо в устата си. Цефело дойде да размени с госта си две-три думи и да го попита как се чувства, но очевидно имаше някаква по-важна работа Циганите бяха неспокойни, шушукаха си — разказът на стария ловец по всяка вероятност не им излизаше от главите. Поначало суеверни, те никак не одобряваха решението на главатаря си.

Денят превали бързо. Като се посъвзе, Уил хвана юздите, за да може старицата на свой ред Да подремне отзад в каруцата. Амбърли седна до него на капрата и през целия път тихичко си тананикаше нещо, почти без да разговаря с Уил. Южнякът я остави с мислите й и караше впряга мълчаливо, вперил поглед напред в равнината, която му се струваше безкрайна.

Цефело няколко пъти мина покрай тях с коня си — с развян плащ и лъснало от пот лице. Когато спряха да напоят конете, Уил зърна отдалеч и Артак — Цефело явно още не беше решил дали да го задържи и въобще как да постъпи с него, защото нито го беше включил към някой впряг, нито му беше определил ездач.

Малко преди залез слънце стигнаха Тресавището — гориста местност, осеяна от езера. Отвъд нея започваха горите на Западните покрайнини. Керванът пое по тесен, изровен от каруци път. Под сянката на дърветата се дишаше по-леко, а огненият кръг на залязващото слънце хвърляше по спокойната повърхност на езерата розови отблясъци.

Навлязоха доста навътре в гората и когато съвсем се смрачи, спряха за нощувка на една по-широка поляна. Мъжете се заловиха да разпрягат конете, децата хукнаха да събират съчки за огъня, а жените задрънкаха с медните съдове. Уил се смъкна от капрата — искаше му се да се поразтьпче. Усещаше се целият схванат. Амбърли тръгна в друга посока — очевидно за да остане насаме с мислите си. Уил се попротегна и закуцука към горичката.

Миг по-късно чу зад гърба си бързи стъпки, обърна се и видя Еретрия. Лицето й още пламтеше от ездата, а косата й беше разрошена от вятъра.

— Внимавай, южняко — и този път гласът и звучеше полусериозно-полунасмешливо — не се отдалечавай много, да не те срещне дяволът…

— Нека само се опита! — в същия тон й отвърна Уил. — Бъди спокойна, нямам намерение да изтърва вечерята.

И той се разположи на тревата, като се облегна удобно на един дъбов ствол. Еретрия тутакси седна до него.

— Къде беше изчезнала днес? — учтиво се осведоми Уил.

— Трябваше да те следя. — Този чистосърдечен отговор беше придружен от възможно най-ехидната усмивка.

На лицето на Уил се изписа изумление.

— Така ли? — успя само да попита той.

— Ами да. Цефело ми нареди. Няма ви много вяра — нито на теб, нито на така наречената ти сестра.

Уил издържа погледа й и отвърна с възможно най-естествения си тон:

— Амбърли ми е сестра.

— Така да бъде — сви рамене Еретрия. — Сестра ти е, колкото аз съм дъщеря на Цефело, ама нейсе. Нали виждам как те гледа тази твоя сестричка — друго има в очите й, друго… Само че това не ми влиза в работата — тя наведе глава и се заигра с ресните на шала си. — Гледай само Цефело да не се усети.

— Чакай, чакай — облещи се Уил, — че каква си му на Цефело, ако не дъщеря? Нали той сам каза…

— Слушай, южняко. — Лицето й изведнъж стана съвсем сериозно. — Никога не взимай думите на Цефело за чиста монета, чу ли? Никога. Цефело няма деца. Купи ме от баща ми, когато бях петгодишна. Баща ми е бедняк и за него тези пари бяха добре дошли. Пък и нали знаеш как е при нас — децата са цяла сюрия и едно повече или по-малко… Така че сега принадлежа на Цефело. Но не съм му никаква дъщеря. — Тя погледна удълженото лице на Уил и се засмя. — Можеше и да е по-лошо… Цефело поне е водач, пръв сред мъжете. Това си има своите предимства. Покрай него не съм лишена от нищо. И се радвам на по-голяма свобода от повечето жени… — Тя млъкна, погълната от някакви свои мисли.

— Защо ми разказваш всичко това? — изведнъж попита Уил.

Еретрия дяволито присви очи.

— А ти как мислиш? Харесваш ми — затова.

— Право да ти кажа, не знам какво да мисля… — въздъхна Уил. Еретрия рязко се изправи и лицето й стана непроницаемо.

— Женен ли си за онова момиче? — попита. — Или сте сгодени?

— Не. Как та хрумна? — Смайването му беше толкова искрено, че разсея всяко съмнение у нея.

— Просто питам… — Тя тръсна глава и продължи със същия насмешлив тон. — Да не би да очакваш, че ще си получиш коня?

— Честно казано, разчитам на това — предпазливо отвърна Уил.

— На Цефело и през ум не му е минавало да ти го върне. Ще те остави, докато има полза от теб, после ще те пусне да си вървиш по пътя, ако обещаеш да не му създаваш неприятности…

— Пак ще те попитам — погледна я в очите Уил, — защо ми казваш всичко това?

— Защото мога да ти помогна.

— Само защото съм ти симпатичен?

— Не само за това. Ти също можеш да ми помогнеш.

— Как по-точно? — изгледа я Уил.

Седнала до него на тревата, Еретрия кръстоса крака и се залюля напред-назад като малко момиченце, което се забавлява от сърце.

— Знам, че премълчаваш много неща за себе си, Уил Омсфорд. Не си тръгнал току-така да биеш път през полята на Калахорн със сестричката си… Елфите са ти поверили това момиче и ти си нещо като нейна охрана. — Тъмната мургава ръка се вдигна предупредително. — Не се опитвай да отричаш, Лечителю, и не си хаби лъжите на вятъра — не забравяй, че си имаш работа с дъщерята на най-изкусния лъжец…

Тя се усмихна и леко докосна ръката му:

— Наистина ми харесваш, Уил, не те лъжа. И ще направя всичко възможно да си върнеш коня. Знам колко е важно това за теб. Сам няма да се справиш, но аз ще ти помогна.