Камъните на елфите - Страница 40

Уил повлече Амбърли към най-отдалечения край на лагера, където бяха вързани конете, но в този миг видя, че Цефело отхвръкна от удара на чудовището и остана проснат на тревата Циганите наскачаха в защита на водача си, а демонът сграбчи най-близката каруца, вдигна я над главата си, сякаш беше лека като перце, и със страшна сила я запрати към тях. Циганите се пръснаха ужасени, но миг по-късно подновиха отчаяната си атака.

Сега Амбърли дърпаше ръката на Уил, но той се беше заковал на мястото си и трескаво размишляваше. Не можеше да повярва, че такова тежко, тромаво чудовище ги е преследвало чак от Хейвънстед. Не, то по-скоро се беше измъкнало иззад стената на Забраната и случайно се беше натъкнало на тях. Но тази случайност щеше да се окаже фатална за циганите, които не биха могли да се справят с подобен противник. Демонът нямаше да се спре пред нищо и щеше да ги смачка като мравки.

А те нямаше да отстъпят, не можеха да побягнат и да оставят каруците, които бяха техните домове и всичко, което имаха. Щяха да се бият не на живот, а на смърт. Защото демонът беше същество от друга епоха и силата им не можеше да се мери с неговата. Може би единствено Уил бе в състояние да го спре. Но тъкмо сега, в суматохата беше моментът да се измъкне, незабелязан от никого. Струваше ли си да си търси белята? Свързваше ли го нещо с тези хора? Дължеше ли им нещо? Тъкмо напротив. Те бяха откраднали коня му и се бяха опитали да го измамят. Освен това ако останеше, рискуваше да изложи на опасност и живота на Амбърли. А беше поел отговорност за нея. Но пък ако сега си тръгнеше, циганите бяха обречени — заслужаваха ли жените и децата такава грозна смърт, сторили ли му бяха нещо лошо?

Срещна погледа на Амбърли. Момичето го разбра и пусна ръката му. Уил свали ботуша си и извади камъните на елфите. Поне щеше да се опита да направи това, което зависеше от него. Не можеше да остави всички тези хора да умрат така нелепо. Стисна в юмрук трите камъка и хукна обратно към лагера, като извика през рамо на Амбърли:

— Не мърдай оттук!

Демонът тъкмо се беше засилил към редицата защитници, а Цефело на крака, но все още твърде слаб, се беше опрял на стената на един фургон и даваше бързи нареждания на своите. Разстоянието между Уил и останалите мъже все повече се скъсяваше. Той вдигна юмруци над главата си и призова вълшебната сила на камъните на елфите. Нищо не последва.

През стомаха му премина болезнена тръпка — случи се онова, от което се беше опасявал през цялото време — камъните на елфите не подействаха! Това беше жестоката истина.

Но те трябваше да подействат! И Уил се напрегна отново, максимално съсредоточен да извика заложената в тях сила. Пак нищо. Но този път разбра какво става — някаква бариера в съзнанието му правеше усилията му напразни.

Сепнаха го предупредителните викове на циганите и той видя, че чудовището се беше насочило право към него. Мъжете тичаха по петите му и го мушкаха с мечовете и шпагите си, но без някакъв резултат. Нищо не можеше да го отклони от пътя му. Накрая, загубил търпение, демонът разпръсна с един замах преследвачите си като досадни мухи. На пътя му остана само една самотна фигурка, издигнала ръка към нощното небе. Уил правеше последен, отчаян напън да освободи силата, заключена в камъните. И през ум не му минаваше да избяга.

Тогава друга, тъничка фигурка изникна сякаш изпод земята и запрати една горяща факла право в лицето на чудовището. Демонът се сепна, задавен от дима, и спря за миг, а Еретрия се възползва от моментното му объркване и повлече Уил назад. Отстъпвайки заднешком, двамата обаче се препънаха в някакъв корен и се проснаха на земята Още миг и чудовището щеше да ги стъпче. Но циганите им се притекоха на помощ и започнаха да мятат горящи главни от огъня по посока на зейналата паст. Уил успя да се изправи на крака и издърпа назад Еретрия. В този миг притича Амбърли, стиснала по един прът в двете си тънички ръце, и се опита да ги прикрие някак от чудовището. Южнякът дръпна назад и нея, без да пуска ръката на Еретрия, и отново се изправи лице в лице с демона.

И изведнъж усети, че бариерата в съзнанието му изчезна, а с нея се стопи и всяко колебание. Най-после бе успял да призове скритата сила на камъните на елфите, миг преди чудовището да връхлети върху тях. Така и не разбра как го направи — може би защото беше стигнал предела на отчаянието и желанието да успее беше станало непреодолимо. Усети само, че вътре в него, за зло или за добро, бе настъпила някаква промяна. Беше смущаващо, непривично усещане, но сега нямаше време да мисли за това. Важното беше, че трите искрящосини камъка най-после оживяха и светлината, която струеше от тях, заслепи демона, прогори непробиваемата му броня и успя да прониже плътта му. Чудовището изрева от ярост и болка и само след миг лумна като гигантска факла, която най-после се разсипа в искри, и на мястото, където се бе разиграл целият този кошмар, остана само тлееща пепел.

Уил Омсфорд бавно свали ръката си, сякаш още не вярваше на очите си. На мястото на страшния грохот се бе възцарила гробна тишина. Циганите, вкаменени от ужас, се взираха в черната купчина пепел и Уил, неуспял още да отдъхне, отново бе обхванат от безпокойство. Как ли щеше да им обясни случилото се? Потърси с поглед Амбърли, но тя изглеждаше изумена не по-малко от останалите.

Цефело пръв се съвзе от учудването и пристъпи към него. Дрехите му бяха опръскани с кръв. Изкашля се и попита:

— Ще ми кажеш ли най-после кой си ти всъщност?

— Вече ти казах — разпери ръце южнякът.