Камъните на елфите - Страница 49

— Ти беше прав, Аланон…

Трепереше като лист. Разтвори шепата си и Уил видя в нея нещо, което приличаше на гладка сребристобяла перла. Семето на Елкрис.

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

След малко излязоха от Градината на Живота така безшумно, както бяха дошли. Промъкнаха се покрай Черната стража незабелязани, със спуснати ниско над лицето качулки, и се отправиха към града. Друидът не им даде никакво обяснение накъде ги води, а и те не посмяха да попитат. Вървяха мълчаливо — най-отпред Аланон, след него Уил и отзад — Амбърли, която вече едва се държеше на краката си. От време на време Уил я поглеждаше загрижена Самият той отдавна имаше нужда от почивка и можеше да си представи как се чувства момичето, въпреки че тя изобщо не се оплакваше. По едно време той все пак тихичко й прошепна: „Дръж се, още малко остава“, въпреки че изобщо не знаеше накъде са тръгнали. Искаше му се да я окуражи и тя го погледна благодарно.

След малко различиха очертанията на кралския дворец и Аланон им направи знак да го последват. Промъкнаха се откъм южната страна под прикритието на боровете и излязоха пред един тъмен прозорец на равнището на земята. Зад спуснатите завеси не се долавяха никакви признаци на живот, но след краткото почукване на Аланон някой отвътре изведнъж се раздвижи, дръпна крайчеца на завесата и ключалката щракна.

Тримата влязоха и Аланон побърза да затвори плътно прозореца. Някой мина покрай тях, запали свещ и най-после видяха къде се намират. Бяха в кабинета на краля — пълен с книги, малък, но много уютен — с дъбови дъски и старинни гоблени на стените. На едно килимче недалеч от тях лежеше куче вълчак, което дружелюбно размаха опашка.

Ивънтайн Елеседил остави свещта на масата и се приближи към тях.

— Спокойно ли е всичко? — тихо попита Аланон. Кралят кимна. — И сме сигурни, че сме сами? — Друидът огледа внимателно — стаята, отвори вратата към коридора, озърна се и пак я затвори.

— Всички спят — отговори кралят. — Оставил съм на пост само Дардан и Роу, и то пред вратата на спалнята. Само старият Манкс знае, че съм тук. — И той почеса зад ушите вярното животно, което кротко дремеше, отпуснало глава на лапите си.

— Тогава можем да започваме. — И Аланон направи знак на Уил и Амбърли да седнат. Уил се отпусна уморено на един стол, а Амбърли тръгна с несигурни крачки към дядо си. Ивънтайн се спусна да я прегърне и тя сгуши глава на гърдите му като малко момиченце.

— Обичам те, дядо — прошепна. — Толкова ми липсваше.

Старият крал погали косите й и тихо заговори:

— Вече не ти се сърдя, Амбърли. Каквото било, било. Дано да си разбрала, че твоят дом е тук. При семейството ти, което те обича.

Момичето бавно поклати глава.

— Говорих с Елкрис, дядо. Тя ми даде семето си… Ивънтайн сякаш изведнъж остаря.

— Ужасно съжалявам, детето ми. Бих искал да беше другояче. Само ако можеше…

— Знам, дядо — прекъсна го тя, но в очите й се четеше огромно отчаяние.

Отиде и седна до масата между Аланон и Уил. Кралят остана загледан в нея. Изглеждаше някак смален и прегърбен. Аланон го изчака да се съвземе и тихо започна:

— Събираме се тази нощ, както се бяхме разбрали с теб, кралю, за да си кажем неща, които не бива да излязат извън тези четири стени. Гибел заплашва народа на елфите, Елкрис умира, демоните се готвят да нахлуят в Четирите земи… С една дума — време за губене няма. Кралството ще трябва да устои на атаките на демоните, докато Уил и Амбърли открият Свещения огън. Ще остана тук, за да помогна, доколкото изобщо е възможно, а вие двамата — той загрижено погледна южняка и момичето — ще трябва да се справите сами…

… Бих дошъл с вас, стига да можех… Но както вече ви казах, един от демоните ще използва цялата си мощ, за да унищожи кралството на елфите. И най-вероятно ще успее, ако няма магическа сила, равна на неговата, която да му противостои. Тъй че дано успея да му попреча…

… Поверил съм грижата за Амбърли на Уил Омсфорд, внук на мой стар приятел, с когото навремето заедно търсихме Меча на Шанара и се бихме рамо до рамо срещу мрачния Владетел на Уорлок. Можеш да разчиташ на Уил, принцесо. Вуйчо му Флик преди години спаси живота на дядо ти, Уил винаги ще е готов да защити твоя. В жилите му тече кръв на древен достоен род. Освен това той притежава камъните на елфите, а тяхната сила е голяма.

Южнякът се почувства някак неловко след тези думи на друида. Самият той не беше толкова сигурен в себе си. Усети вперения в него поглед на Амбърли и се размърда неспокойно. Но Аланон отново говореше на момичето.

— А колкото до теб, Амбърли, ти си Избраницата на Елкрис. Голяма отговорност е легнала на плещите ти, дете, и големи опасности те дебнат. Бихме искали да не беше така, но уви… така е било писано. Ти си последната надежда на твоя народ и на теб се пада да изпълниш предреченото от древните книги. Всичко е в твои ръце и дано да имаш късмет, защото, провалиш ли се, елфите са обречени. Те ще се борят докрай и ще загинат достойно, но нямат никакви шансове за успех. Рухне ли веднъж Забраната, всичко е загубено. Така че трябва да се справиш. Въпреки че задачата ви няма да е никак лесна. Мястото, което търсите, се намира сред Дивата пустош.

Дъхът на Уил Омсфорд секна. Дори той, южнякът, беше чувал за тази злокобна местност, разположена на югозапад от кралството на елфите, някъде сред гористите пущинаци. Това диво, затънтено и негостоприемно място, отвсякъде заобиколено с планини и блата, си беше спечелило много лоша слава. Малцината му обитатели бяха известни като мошеници и главорези, но дори те не смеели да обикалят по пътищата много-много, защото горските пущинаци били свърталище на разни ужасни твари, с които било по-добре да си нямаш работа…