Камъните на елфите - Страница 6

— Ти беше Лаурън, нали? — Крал Ивънтайн внимателно гледаше младежа.

— Да, ваше величество.

— Е, Лаурън, кажи сега какво те води насам?

Младият елф сключи ръце на масата и помръдна неспокойно.

— Ваше величество, тази сутрин Елкрис пожела да разговаря с нас. — Гласът му се бе снижил до шепот. — Каза ни, че… умира.

Андер усети, че вътрешностите му се оковаха от внезапен хлад. За миг кралят остана загледан в една точка, с изправен гръб, като вдървен, после бавно изрече: — Това не може да бъде.

— Уви, ваше величество, истина е! — отчаяно продума младежът. — Всички я чухме. Тя каза, че умира и че… не след дълго Забраната ще рухне. Кралят се изправи и мълчаливо тръгна към прозореца с провлачената походка на стар човек. Манкс, досега лежал свит в краката му, незабавно го последва. Андер видя, че ръката на баща му механично се протегна да погали сплъстената козина.

— Сигурен ли си, Лаурън? — най-накрая продума кралят. — Абсолютно ли си сигурен?

— Да, сър…

Младият елф плачеше тихо, почти беззвучно, захлупил глава на масата. Ивънтайн разсеяно се взираше навън към раззеленената гора, така гостоприемно приютила народа му преди време.

Андер не помръдваше, вперил поглед в скования гръб на баща си, само мисълта му работеше трескаво. Елкрис умираше! Забраната рухваше! Злото пак щеше да излезе на бял свят и с него хаосът, мизерията, войната. И в края на краищата всичко щеше да рухне.

Достатъчно дълго беше изучавал история под ръководството на опитни наставници и достатъчно книги бе изчел в собствената си библиотека, за да знае, че и в най-древните легенди имаше зрънце истина. И че този път нещата действително бяха сериозни.

Някога, много отдавна, още преди периода на Големите войни, преди зараждането на Стария свят, преда зората на цивилизацията, дори преди появата на човешката раса имало война между добрите и злите сили, между черната и бялата магия. И тази война била ужасна, опустошителна — битка на живот и смърт. Все пак накрая силите на доброто победили, а злото било, както се казваше, „написано вдън земя“. Без обаче да изчезне съвсем, защото самата му природа е такава, че никога не може да бъде унищожено веднъж завинаги, изтръгнато из корен. Победата на елфите и техните съюзници се състояла в това, че те с общи усилия създали Елкрис — свещеното дърво, пазител на Забраната, и с негова помощ омаломощили злите сили, държали ги в пълно подчинение. С една дума, със самото си съществуване Елкрис възпирала Злото.

Поне досега. Но краят на Елкрис означаваше край на Забраната. Писано беше да се случи това, защото никоя сила не трае вечно. И все пак с течение на времето всички бяха обхванати от такова измамно спокойствие, че сега им се виждаше абсурдно всичко да се промени и нещата да тръгнат на зле. Най-наивно бяха повярвали, че Елкрис е неуязвима само защото съществуваше от векове. Каква заблуда!

Кралят рязко се извърна и изведнъж тръгна към писалището, седна до Лаурън и взе ръцете му в своите.

— Разкажи ми всичко най-подробно, Лаурън, От самото начало. Какво всъщност се случи?

Младият елф вече бе дошъл на себе си. Той срещна погледа на краля и замълча за миг, сякаш търсеше думите. Застинал в напрегнато очакване, Андер се приготви да слуша.

— Ваше величество, сигурно знаете по какъв начин Елкрис общува с Избраниците? — започна Лаурън.

— Напълно, момчето ми. Нали самият аз бях един от тях преди време.

Андер изумено впери поглед в баща си. Никога не беше и подозирал това. Но младият елф сякаш доби увереност от чутото и продължи с укрепнал глас, като се обърна към принца, за да обясни:

— Тя не общува с нас чрез звуци, а с помощта на образи, които се наслагват в съзнанието ни. До нас не достигат отдел ни думи, а по-скоро мисли, внушения. Така че понякога е доста трудно да се разтълкува всичко дословно. Но този, към когото е отправено посланието, успява да схване общия му смисъл… Всъщност, ваше величество, до днес Елкрис не беше разговаряла с никого от нас шестимата — като изключим, разбира се, деня, в който бяхме избрани. Досега само бяхме чели и слушали за това, което се случи тази сутрин… — Той помълча и добави — Още съм толкова замаян и объркан…

Старият крал му кимна окуражително и Лаурън продължи:

— Елкрис ни повика при себе си и ни каза какво сме длъжни да направим. Ние и никой друг. Каза ни, че умира. Не й остава много време. Жизнените й сокове изтичат. А с тях отслабва и силата на Забраната, Единственият изход е Елкрис да се прероди отново.

Ивънтайн, който замислено се бе подпрял на писалището, изведнъж сграбчи ръката на Лаурън. Разбира се! Съвсем бяха забравили за това! А в старите истории го пишеше черно на бяло. Все още имаше надежда.

— Казвай, синко! Как точно би могло да стане това? Какво трябва да се направи?

— Ваше величество — тихо отвърна елфът, — съдбата на Елкрис е в ръцете на Избраниците. Ние сме нейната единствена надежда, последният й шанс. Това го разбрахме съвсем ясно. Тя ще повери семето си на един от нас — не спомена на кого, но наблегна на това, че този път Избраникът ще бъде един-единствен. И той ще трябва да занесе семенцето й до Извора на Живота — източника на Свещения огън. А след това да го върне обратно и да го зарови на мястото на старото дърво — едва тогава мисията му ще бъде изпълнена.

Точно така беше — Подробностите на легендата лека-полека изплуваха в главата на Андер — загадъчният ритуал със семенцето, на което Свещеният огън ще вдъхне живот, прераждането на пазителката Елкрис… странният, поетичен език на онези древни времена, запазен само в старите легенди… Изведнъж той тръсна глава и зададе съвсем конкретен въпрос: