Камъните на елфите - Страница 65

Най-лошото беше, че след разгрома на Владетеля от Уорлок, хората от Калахорн нямаха достатъчно вяра на останалите южняци, нито на Федерацията. Федерацията беше първата колективна форма на управление, създадена от човешката раса. Единствен Калахорн от големите градове на юга се беше възпротивил срещу наложеното обединение и беше останал независим.

А колкото до самата Федерация… Ивънтайн скръсти ръце и се замисли. Надеждата, че тя ще се отзове не беше голяма Открай време Федерацията не проявяваше особен интерес към работите на останалите раси. Всичко зависеше от това доколко представителите й щяха да осъзнаят реалната опасност и последиците от нашествието на демоните. Възможно беше да решат, че това не ги засяга — те не познаваха истинската мощ на черната магия и представите им за света бяха доста ограничени поради това, че живееха в затворено общество.

Кой знае… Кой знае? Кралят поклати глава. Можеше да се надява, че Федерацията ще се вслуша в гласа на разума, но не биваше да разчита на това. Не беше сметнал за необходимо да се обърне за помощ към гномите. Така или иначе нямаше да има смисъл. След разгрома при Тирзис те живееха уединено и разпокъсано — дори самата мисъл за обединение им беше чужда. Не се бъркаха в работата на останалите племена и в замяна очакваха същото. Единственото им желание беше да ги оставят на мира и никой да не ги закача.

Тролите, които също като тях живееха на племена, Пръснати из необятните северни земи, след Третата война на расите, напротив, бяха започнали да се обединяват. Най-голямата им общност на Скалните троли, обитаваше местността Керншолт, която граничеше с кралството на елфите. Елфите и тролите воюваха открай време, особено през последните две войни на расите. Но с падането на Владетеля на Уорлок враждата помежду им сякаш поутихна и на мястото й започнаха да се установяват нормални взаимоотношения. Разменени бяха първите мирни делегации, търговските връзки между двете страни се оживиха… изобщо първата крачка към сближаването беше направена и при това положение можеше да се очаква, че тролите ще подадат на съседите си ръка за помощ.

Старият крал уморено се усмихна. Е, по-добре малка, отколкото никаква утеха. В положение като тяхното човек се хващаше и за сламка…

Ивънтайн Елеседил най-после се надигна от стола зад писалището, протегна се и хвърли още един поглед на отворените карти, въпреки че ги познаваше така добре, че вече ги виждаше и насън. Но каква полза? Нали не знаеше откъде ще се пропука Забраната, откъде ще нахлуят демоните, откъде да очаква опасността…

Погледът му се местеше от карта на карта като в омагьосан кръг. Аланон беше обещал да открие въпросното място, но никакъв го нямаше. А цялата армия на елфите очакваше тази скъпоценна информация…

Старият крал въздъхна и за кой ли път се приближи до прозореца. Както се взираше навън в падащия мрак, изведнъж забеляза принц Андер да идва по пътеката, навел глава, за да скрие лицето си от плющящия дъжд.

Бързаше да донесе списъци на войската и провизиите, които беше събрал. Напрегнатото лице на краля се поразведри.

Помощта на Андер през тези няколко дни се беше оказала неоценима. А при това на него се бе паднала най-трудоемката, досадна и неблагодарна работа — събирането на документацията. Арион например би възнегодувал срещу подобна задача, Андер дори не се оплака. Ивънтайн замислено поклати глава. Странно, Арион беше любимият му син, престолонаследникът, но напоследък все повече започваше да разчита на Андер.

Запита се дали и по-малкият му син усещаше близостта, която, макар и със закъснение, започваше да се поражда между двамата.

Плащът на Андер Елеседил беше подгизнал от дъжда, а лицето му — пепеляво от умора. Беше имал тежък ден, а пък и поведението на брат му допълнително го тревожеше. Откак Андер бе застанал на страната на Амбърли, Арион отказваше да има нещо общо с него. Пропастта между двамата се беше задълбочила повече отвсякога и днешният ден го доказа. Беше се обърнал към Арион за съдействие, тъй като брат му бе натоварен с мобилизацията на армията и с нейното снабдяване. Но Арион дори не пожела да разговаря лично с него, въпреки че можеше да му спести къртовски труд и лутане с часове. За пръв път в живота си Андер изгуби самообладание и щеше да избухне, но в последния миг, само заради баща си, се сдържа. Старият крал беше на края на силите си и при вестта за разправията между синовете му щеше да рухне окончателно. Сега не беше време за уреждане на лични сметки. Врагът дебнеше на прага и трябваше да забравят разногласията. Само заедно биха могли да му се опрат.

Андер въздъхна. Беше преглътнал обидата, но горчивината си оставаше…

Влезе в кабинета на баща си и внимателно затвори вратата след себе си. Старият крал го посрещна с усмивка и пое тежките папки от ръцете му. Андер се отпусна уморено на един от столовете.

— Тук е всичко — кимна с глава към папките.

Ивънтайн остави книжата на писалището и се обърна към сина си.

— Изглеждаш уморен — отбеляза загрижено.

— Важното е, че най-после свърших…

Неочаквано силен порив на вятъра блъсна стъклата, нахлу в стаята, разпръсна листовете върху писалището и газовите лампи затрептяха. В рамката на прозореца стоеше Аланон и мокрият му черен плащ лъщеше. Ъгловатите му черти бяха изострени повече от обикновено, а устните му — стиснати в тънка резка. В ръцете му проблясваше дървена пръчица, сребриста на цвят.

— Какво си направил, Аланон?! — ахна Андер, скочи от стола и се спусна към друида. — Откъртил си клонче от Елкрис?!