Камъните на елфите - Страница 69

Ивънтайн пребледня:

— Пак стигаме до същото. Сред моите приближени има шпионин…

— Това е повече от ясно — мрачно кимна Аланон. — Остава да разберем дали не ни изчакват преспокойно просто защото са ни заложили капан… И дали единственият ни шанс не е да побързаме, преди да са се събрали всички демони, много от които все още са затворени зад стената на Забраната… — Той помълча и добави: — А ти, Ивънтайн, трябва да бъдеш изключително предпазлив, защото шпионинът е някой от тези, на които имаш най-голяма вяра. Възможно е дори да се опита да се отърве от теб, ако сметне, че вече е научил каквото му трябва.

С тези думи Аланон тръгна към изхода на палатката, но старият крал скочи на крака и извика:

— Почакай! Друидът се извърна.

— Ако демоните знаят къде отиваме, значи ли това, че знаят — Ивънтайн мъчително преглътна — … и за Амбърли?

Погледите на двамата мъже за миг се срещнаха. Настъпи неловко мълчание. После, без да отговаря, друидът излезе от палатката и се изгуби в нощта.

Почти по същото време Андер обикаляше по лагерните огньове и търсеше Стий Джанс. Освен че му бяха възложили да следи за нуждите на войниците от Волнонаемния корпус, изпитваше и желание да си поприказва с командира им. Нещо у него дълбоко го беше заинтригувало, сякаш за миг беше зърнал този странен южняк и истинското му лице. Защото в него имаше много повече от онова, което показваше на повърхността.

Корпусът беше разположил стана си в южната част на Кен-сроу, конете бяха вече нахранени и завързани за през нощта, а около палатките обикаляха постове. Андер помоли войниците да го упътят за палатката на командира си.

Един от по-възрастните бойци гърлено се разсмя:

— В палатката му — никой няма да намериш там. Стий Джанс обикаля някъде из чукарите… Така е винаги преди битка — сън не го хваща и не го свърта на място, докато не огледа всичко.

— Може би затова още е жив — отбеляза Андер.

— И не само затуй… Такива като него не се дават лесно. Чувал ли си прякора му — Железния?

— Подхожда му — кимна замислено Андер. — Бива си го ва шият командир, капитане.

Окуражен от интереса на принца и от нескритата му симпатия към командира, старият боец прошепна доверително:

— А знаеш ли за битката при Райбек? Трябва да има десет години оттогава… Един разбойнически отряд гноми безчинстваше в Източните земи. Бяха най-проклетата сбирщина, която можеш да си представиш. Малки мизерници! Изплъзваха се от постовете и от капаните. Граничният легион се оказа безпомощен да ги спре… Най-после кралят се видя в чудо и изпрати срещу тях Волнонаемния корпус със заповед да бъдат унищожени…

Старият капитан се премести по-близо до огъня, поглади брадата си и продължи:

— Търсихме ги повече от месец, докато най-после попаднах ме на дирите им в Горен Анар. Но стана така, че наша бойна група от десетина човека се натъкнала на цял техен отряд.

Нашите можели да отстъпят, преди да са ги усетили, но бойците от корпуса нямат навика да си плюят на петите. Пратили един за подкрепления, останалите повели битка с гномите. Три часа се сражавали под прикритието на няколко мизерни постройки — така нареченото селце Райбек. Един от нашите бойци бил още почти хлапе, но вече — младши офицер. Бил с корпуса от няколко дни и не разправял много за себе си, но се биел като дявол… Когато подкрепленията пристигнали, той бил единственият останал жив от нашите. Но навсякъде било осеяно с трупове на гноми… Отрядът им бил избит до крак — Капитанът смигна на Андер.

— Сещаш ли се как се е казвало нашето офицерче? Сигурен съм, че се сещаш.

Войниците бяха насядали около огъня и слушаха разказа на стария боец със затаен дъх.

Той помълча, поклати замислено глава, срещна погледа на Андер и сякаш едва сега си спомни кой стои насреща му. Отдаде чест и попита:

— С какво мога да ви услужа, принце?

— Бях дошъл само да разбера дали вие нямате нужда от нещо — усмихна се Андер.

Андер се отдалечи, все така усмихнат. Разказът на боеца не излизаше от главата му. Биваше си ги хората на Стий Джанс, славни момчета бяха.

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Призори армията — на елфите излезе от Саранданон и продължи на север. Утрото беше хладно и от ноздрите на конете излизаше пара. Войниците крачеха напрегнати, умислени, без да разговарят помежду си. Във въздуха беше надвиснало тревожно очакване.

Дори голите, обрулени от вятъра възвишения отстрани на пътя изглеждаха някак зловещи и единствено самотният крясък на чайките над езерото Инисбор огласяше околността. Бледото посърнало слънце сякаш изобщо не можеше да стопли разстланата под него земя.

Към обяд стигнаха самото подножие на Граничните планини и крал Ивънтайн даде знак на войските да спрат. Мрачните заострени върхове се извисяваха над тях горди и непристъпни.

Два прохода прорязваха каменната твърд на Граничните планини — Халис на юг и Уърл на север. Ако предвижданията на Аланон се окажеха верни, демоните щяха да се опитат да нахлуят през един от тези проходи или едновременно и през двата. А елфите трябваше да се опитат да ги спрат.

Крал Ивънтайн събра офицерите около себе си и оповести:

— Разделяме се на две! Половината войска минава под командването на принц Арион и генерал Пинданон. Тя трябва да удържи прохода Уърл. Другата половина, под мое командва не, продължава на юг към Халис. Генерал Джанс? Бих искал вашият корпус да тръгне с мен.

Офицерите побързаха да предадат на войските кралската заповед. Андер срещна погледа на Арион, но брат му рязко се извърна. Изражението му беше каменно.