Камъните на елфите - Страница 74

Младият елф преглътна мъчително, погледна Аланон и промълви:

— Простете, принце, но ми беше наредено да говоря лично с краля…

— За съжаление това е невъзможно — тихо отвърна Андер. — Кралят е ранен. Предай това на генерал Пинданон и му повтори нарежданията ми. Смени коня — този е вече на края на силите си! Побързай! И се пази!

Флин отдаде чест и побърза да изпълни заповедта. Загледан след него, с гръб към Аланон, Андер даде воля на сълзите си. Двамата с Арион така и не си бяха протегнали ръка, преди да е станало късно.

Над долината Саранданон тихо се спусна нощта. Ивънтайн лежеше в палатката см все още в несвяст, а дишането му беше слабо, неравномерно. Андер седеше до леглото на баща си, взираше се отчаяно в бледото лице със затворени очи и се молеше загубата на кръв да не е голяма и организмът на краля да победи болката.

Взе отпуснатата немощна ръка на баща си в своята. Старият крал не помръдна.

— Ех, татко… — въздъхна Андер.

Изправи се и неспокойно закрачи напред-назад из стаята. Как можа да се случи това — в един и същи ден убиха брат му и раниха баща му, а той самият трябваше да застане начело на армията. Разумът му все още отказваше да го приеме. Знаеше, че винаги бе съществувала такава възможност, но досега тя му се бе струвала абсурдна. Не само той, никой не беше вярвал, че ще се стигне чак дотам. Изобщо не беше подготвен за това… Брат му Арион беше дясната ръка на баща му, той щеше един ден да наследи престола и да поведе народа на елфите… Арион беше роден да управлява и Андер никога не беше мислил да му оспорва това право, а сега без време се налагаше да го замести. Уморено поклати глава. Дали щеше да се справи? Достоен ли беше? Това тепърва щеше да се разбере, а сега беше длъжен да стори каквото може, за да защити Саранданон и да отблъсне атаката на демоните, да спре настъплението им. При прохода Халис това се беше оказало почти невъзможно. Нещо повече — ако в сляпата си ярост драконът не бе срутил скалите и небе затрупал прохода, кой знае дали демоните нямаше да ги довършат? Трябваше да убеди бойците, че неуспехът нямаше да се повтори, че съдбата им е в собствените им ръце. С други думи — трябваше да им вдъхне вяра. Щеше ли да успее? Отново седна до главата на баща си и се загледа в него замислено. Кейл Пинданон, старият опитен военачалник, би могъл да му помогне, стига да искаше… Но той още не можеше да Камъните на елфите 31 прости на Андер дадената заповед за отстъпление и по-скоро щеше открито да му се противопостави и да поеме сам той командването на войската. Андер въздъхна Всъщност така би било дори по-просто. Може би наистина трябваше да прехвърли на друг отговорността за съдбата на елфското кралство. И все пак нещо вътре в него не му позволяваше да го стори. Струваше му се някак… прекалено лесно, почти равносилно на бягство.

— Ти какво би направил на мое място? — прошепна като на себе си и се взря напрегнато в неподвижното лице на баща си, без да очаква отговор.

Не беше усетил колко време е минало, когато изведнъж в палатката надникна Дардан и съобщи:

— Пристигна генерал Пинданон. Настоява да се срещне с вас.

Андер кимна, като се чудеше къде ли пак е изчезнал Аланон. В негово присъствие се чувстваше някак по-спокоен. От друга страна, срещата с Пинданон си беше лично негов проблем, така че.

Преди да излезе от стаята, оправи завивките на баща си, след кратко колебание взе със себе си жезъла на Елкрис. За всеки случай.

Кейл Пинданон го чакаше в съседната стая. Дрехите му бяха изцапани от кръв и спечена кал, а лицето му пламтеше от гняв.

— Искам да знам защо даде заповед за отстъпление, принце?! — избухна белокосият военачалник при появата на Андер.

Принцът съумя да запази спокойствие и каза само:

— По-тихо, генерале. Оттатък лежи кралят.

Гневът в погледа на генерала бе заменен от безпокойство.

— Как е той? — по-меко попита старият военачалник.

— Спи — сдържано отвърна Андер. — Е, генерале, какво те води насам?

— Искам да знам чия беше абсурдната идея за отстъпление — повтори Пинданон вече по-тихо, но все така разпалено. — Можехме да си върнем прохода Уърл… Баща ти толкова разчиташе на това…

— Целта беше да удържим колкото е възможно по-дълго — забеляза Андер. — Немислимо беше да ги спрем, въпреки че направихме, каквото беше по силите ни — и при Халис, и при Уърл. Оттам нататък всяко забавяне би означавало да ни избият до крак…

— Ти нямаш никакъв опит във военните дела, принце! — кипна Пинданон. — Ето защо нямаше право да издаваш заповеди, преди да си се допитал до мен! Ако не беше син на краля, когото толкова уважавам…

— Гневът е лош съветник, генерал е! Не изричай прибързано думи, за които после ще съжаляваш…

В този миг в палатката влезе Аланон, следван от Стий Джанс.

— Няма смисъл да спорим излишно, генерале — завърши Андер. — Считам, че въпросът е приключен. А сега по-добре да помислим какво ни предстои. С колко дни разполагаме, докато демоните ни настигнат?

— Най-много с ден-два — сухо отвърна Пинданон.

— По-малко — намеси се Аланон. — До утре призори.

— Сигурно ли е? — свъси вежди Андер.

— Повече от сигурно.

— В такъв случай да помислим как ще ги спрем… — принц Андер неспокойно въртеше в ръцете си жезъла на Елкрис.

— Какво има да се мисли?! — изкриви лице с досада Пинданон. — Трябва да организираме защитата на Бейн Дроу и да ги приклещим, преди да са стигнали долината.

Андер си пое дълбоко дъх.

— Но нали при прохода Халис се опитахме същото и ударихме на камък… Демоните удържат надмощие благодарение на численото си превъзходство…