Камъните на елфите - Страница 100

100

Развиделяваше се и придвижването стана по-лесно. Изведнъж на пътя им се изпречи едно необикновено създание, сякаш оживяла купчина сухи пръчки. Стъписано не по-малко от тях, то се шмугна в храстите.

— Това е работа само на Маленро… — поклати глава Хийбъл. — Бързо, след него!

След малко от гората изскочиха и други клечковци — смешни създания, които припряно се щураха насам-натам с тихичко шумолене. В същото време една висока мрачна кула изникна пред тях като изпод земята. Каменните й стени бяха обрасли с бръшлян и диви лози, а в рова, който я обграждаше, течеше буен поток. Подвижният мост беше спуснат и веригите от двете му страни се поклащаха. На това място гората беше най-гъста, вековните дъбове сплитаха клони над главите им и пътеката тънеше в сянка.

Човечето, което следваха, се заклатушка по моста. Хийбъл незабавно закуцука след него. Южнякът и момичето след моментно колебание също се отправиха натам, защото някъде зад стените на тази зловеща крепост беше затворена Амбърли.

След малко се изправиха пред стените на кулата и докато тя се отваряше със скърцане, въженият мост, по който бяха минали, започна да се вдига.

Сега вече връщане назад нямаше. Уил стисна по-здраво кесията с камъните на елфите и последва странния си водач.

Скупчиха се в някакво тъмно преддверие. Зад гърба им вратата хлопна и ключът се превъртя — Изведнъж отгоре, над главите им, заструи млечнобяла светлина. Клечковците бяха образували плътен обръч около тях.

В един миг обръчът се разкъса и в кръга светлина се изправи висока жена с черна мантия.

— Маленро — прошепна Хийбъл и Уил усети, че го побиват ледени тръпки.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Течеше втория ден от битката за Арбърлън. Много жертви дадоха елфите през този ден, но показаха и невиждан героизъм. А демоните прииждаха отвсякъде на неизброими пълчища и призори атакуваха града. Черните талази се втурнаха към стените на Елфич със смразяващ кръвта вой и всеки миг щяха да пометат редиците на защитниците и да нахлуят в крепостта.

Ако не беше Андер Елеседил — героят на този ден. Оставил всяка нерешителност и колебание, той най-после застана начело на своята армия и в един съдбоносен момент показа, че е истински достоен за мястото на крал и главнокомандващ. Под неговото вещо ръководство волнонаемници, елфи, джуджета и троли се сражаваха рамо до рамо — нещо невиждано до този момент. А този, който ги накара да захвърлят всяко съмнение и непрестанно разпалваше у тях волята за победа, бе самият Андер.

През този ден той сякаш бе навсякъде — решителен, бърз, неустрашим, Ту горе на бойниците, ту долу при портите на Елфич, но все там, където битката беше най-жестока Издигнал жезъла на Елкрис, се изплъзваше от преследвачите си като по чудо и отново размахваше меча. Защитниците го срещаха с грейнали очи и въодушевени възгласи. Той повдигаше духа им, срещаше опасността в лицето и успяваше да я отблъсне. Разчистваше пътя си с меча и главите на демоните хвърчаха като зелки.

Онези, които го познаваха като кротък и сдържан, не вярваха на очите си. Никой не беше подозирал, че принцът притежава такъв кураж, че е в състояние да пали тълпите и да докарва врага до панически бяг. Старият крал и Аланон със своя магически огън го следваха неотлъчно, но Андер беше този, от който зависеше изхода на сражението до последния миг. Той се явяваше, когато всичко изглеждаше загубено, и нито веднъж през този ден не позволи на демоните да вземат надмощие.

Но с падането на нощта демоните атакуваха още веднъж, решени на всичко. Първата им работа беше да угасят факлите в подножието на Елфич и да нахлуят в крепостта под прикритието на непрогледния мрак. Този път защитниците не удържаха на напора.

Един от черните рояци достигна чак до Градината на Живота, вмъкна се вътре и се насочи право към омразното дърво, виновник за хилядолетния им затвор. Но тук обезумелите от ярост демони се натъкнаха на копията на Черната стража и до един намериха смъртта си.

В другия край на Каролан отряд демони беше успял да избегне заложените от джуджетата капани, да заобиколи зорко охраняваната Градина на Живота и сега напредваше към спящия град. Но един от патрулите на джуджетата ги забеляза да се промъкват покрай стените и оградите и ги приклещи в смъртна схватка, от която нито един от демоните не успя да се измъкне.

До зори успяха да отблъснат атаката на демоните. Но долу, в подножието на Елфич, зловещите отряди се групираха отново и нападнаха почти веднага. Стрелците и копиеносците нямаха време да отдъхнат нито миг.

Четири от седемте нива на укреплението бяха вече в ръцете на демоните. Елфите непрекъснато губеха позиции въпреки смелите ходове на Андер и останалите военачалници. Моментът беше решаващ. Демоните се готвеха да разбият петата порта и сигурно щяха да успеят, ако в този миг горе на стената не се беше появил Аланон. Той застана с разперени ръце, вперил поглед в налитащите талази, и след малко надолу захвърчаха сините огнени кълба, изпепеляващи всичко, което се изпречеше на пътя им. Стъписани, демоните отстъпиха.

Битката за петата порта продължи цяла сутрин. До пладне портата не издържа на напъна; разхвърчаха се греди и метални панти и демоните нахлуха. В предните им редици бяха две грамадни страшилища, които разпръсваха защитниците като пилци. Отряд скални троли се притече на помощ на елфите, но напразно.

Принц Андер и баща му също препуснаха към мястото на пробива, но изведнъж конят на Ивънтайн рухна с предсмъртен стон и старият крал се свлече от седлото. Демоните го видяха да пада, нададоха победоносен вой и се спуснаха към него, но Стий Джанс ги изпревари и препречи пътя им с извадена сабя. Ивънтайн се надигна, като се олюляваше. Гвардейците притичаха, подкрепиха го и го отведоха на безопасно място.

100