Камъните на елфите - Страница 101

101

Двете страшилища, които предвождаха демоните, правеха всичко наоколо си на пух и прах. Андер се опита да ги спре, като издигна жезъла на Елкрис, но дори неговата сила този път не беше достатъчна. А Стий Джанс беше твърде далеч, за да му се притече на помощ, още повече че той самият беше обкръжен от всички страни.

Андер реши, че е дошъл краят му, но в този миг Аланон рязко изсвири и повика при себе си Дейн. После, без дума да обели, хвана юздите на Танцьор, метна се на гърба на гигантската птица и се спусна надолу, право сред тълпата демони, обградили Андер. Чудовищата се разпръснаха с грозен крясък. От пръстите на друида изригна синкав пламък и преди демоните да се съвземат от объркването си, Аланон издърпа при себе си на гърба на птицата смаяния принц. В следващия миг Танцьор се стрелна нагоре, към стените на шестата порта. До ушите на Аланон и принца достигна яростният вой на демоните.

Нашествениците насочиха цялото си внимание към шестата порта, но точно когато се бяха скупчили в основата й, капанът, заложен от джуджетата сапьори, се задейства. Демоните с гръм и трясък се провалиха сякаш вдън земя.

Когато облакът прах най-после се слегна, от шестата порта и каменната площадка бяха останали само развалини, под които лежаха погребани стотици демони. По чудо оцелелите, изгубили ума и дума, побягнаха към горите в подножието на Каролан. През този ден демоните повече не подновиха атаката.

Ивънтайн беше отнесен в покоите си. Този път старият крал не беше пострадал сериозно, верният Гейл проми раните му и постоя до леглото му, а после, когато Ивънтайн притвори очи, излезе на пръсти от стаята и остави Дардан и Роу на пост пред вратата.

Но кралят не спеше. Тревогата и мрачните мисли прогонваха съня му. Имаше чувството, че битката е изгубена. Усилията им пропадаха, а жертвите, чийто брой непрекъснато растеше, щяха да се окажат напразни. Още ден-два и демоните щяха да превземат крепостта. Това е краят, повтаряше си, това е краят. Елфите направиха всичко, което беше по силите им, но просто нямаха късмет…

А как тогава навремето прадедите му бяха успели да подчинят и затворят злото, да го натикат вдън земя?! С какво той, Ивънтайн Елеседил, им отстъпваше, та не бе успял да опази хилядолетната уредба на света? Какво щеше да остави той иа бъдещите поколения — спомена за един слаб владетел, неспособен да попречи на хаоса и разрухата… И щеше ли изобщо да има бъдни поколения?

Сърцето му се сви. Той носеше отговорност за всичко, каквото и да се случеше. Вината щеше да бъде единствено и само негова! Гневно прехапа устни. Нима му предстоеше да изпие горчивата чаша до дъно?! С какво я беше заслужил? Не милееше ли достатъчно за своя народ, не правеше ли каквото беше по силите му?! Воля ли не му достигаше, мъдрост ли?! Какво, за Бога, какво?! Или просто съдбата по някаква горчива ирония му отнемаше всичко — Арион, първородния, любимия син; Кейл Пинданон — верния стар другар, а сега — кралството… Земите на елфите щяха да бъдат опустошени, а той не можеше да го предотврати.

При тази мисъл се надигна от леглото и рязко отметна завивките. Щеше му се да заблъска главата си в стената от безсилие.

И изведнъж се сепна. Амбърли! Увлечен от вихъра на битката, съвсем беше забравил за нея!

Аланон му беше казал, че е жива, че възлага големи надежди на нея, но сърцето на стария крал се свиваше от тревога. Той се опасяваше от най-лошото, не можеше да се отърве от усещането, че губи всички, които обича; че е изправен пред нерадостната участ да надживее собственото си потомство… Лека-полека губеше почва под краката си, имаше чувството, че смисълът на живота му се изплъзва и все повече се убеждаваше, че има нещо сбъркано и несправедливо в този свят, нещо, с което, докато беше жив, нямаше да се примири.

Отпусна се на възглавницата и затвори очи. Къде ли беше сега Амбърли? Трябваше да разбере и ако може, да се опита да й помогне. Заспа с мисълта за нея.

Отвори очи със съзнанието, че нещо го е накарало да се събуди. Ослуша се, но не чу нищо. От прозореца се лееше бледа лунна светлина.

Изведнъж долови странния звук, който го беше стреснал в съня му. Беше нещо, подобно на кратко забавено хриптене. Идваше от преддверието, където пазеха Дардан и Роу. Надигна се и почака, но звукът не се повтори отново и всичко потъна в мълчание.

С бавни несигурни крачки Ивънтайн тръгна към вратата. Беше още твърде слаб, но трябваше да разбере какво става. Изведнъж вратата на спалнята му се открехна безшумно и през процепа нахлу светлина. Кралят замръзна на мястото си. Към него с дебнеща походка и светнали като на котка очи се приближаваше Манкс. От муцуната му капеше кръв.

Кралят разтърка очи с чувството, че сънува кошмар. Не сънуваше. Лапите на кучето оставяха по пода кървави следи.

После, с един скок, Манкс се намери пред него, готов да забие нокти в гърлото му. Но Ивънтайн се оказа по-бърз. Дръпна завивката от леглото си и я метна върху главата на кучето. Спечели няколко мига, за да стигне до вратата. Хлопна я след себе си и си пое дъх едва когато чу, че резето щракна.

В следващия миг се препъна в безжизненото тяло на Роу. Обля го студена пот. Какво, за Бога, беше накарало Манкс да освирепее така?… Изведнъж се сепна. Разбира се! Това изобщо не беше Манкс. Някакъв демон се беше вселил в тялото на вярното куче. Как не се беше сетил още когато забеляза промяната. При входната врата се натъкна на Дардан, прострян по очи в локва кръв.

И точно тогава вратата на спалнята му се отвори с трясък. Съществото бе успяло да се измъкне и отново се спусна към него. Ивънтайн дръпна вратата, но тя се оказа заключена Обзе го смъртен страх. Собственият му дом се бе оказал негов капан. Дори да извикаше за помощ, нямаше кой да го чуе. Беше съвсем сам с освирепелия звяр.

101