Камъните на елфите - Страница 107

107

— Уисп, сигурен ли си, че са там? — кротко попита.

— Да, хубавице. Уисп не лъже. Не плаши Уисп…

— Нищо няма да ти направя — увери го тя. — Къде, казваш, е кутията?

— Там, в малката стаичка. Кутия с красиви цветя. Червени и златни.

Еретрия и Уил се спогледаха. Не ни лъже, вярвам му, казваше погледът на момичето, Уил въздъхна и направи знак на останалите да го последват. Безшумно се приближи до вратата и застана там. Гласовете се чуваха по-ясно — гневни, яростни. Уил затаи дъх и открехна едва забележимо вратата.

Там долу беше залата, в която за пръв път видяха Маленро. Залата беше сумрачна, осветена единствено от онези странни лампиони, увиснали от тавана като паяци. Една вита стълба отвеждаше надолу, където тълпа клечковци беше обкръжила две високи дами, целите в черно, настръхнали като котки.

Уил Омсфорд се увери, че двете вещици, които така се ненавиждаха, си приличаха като две капки вода. Дори косите им, стигащи почти до земята, бяха оплетени по един и същ начин. Но този път омразата бе разкривила чертите на безупречно красивите им лица и замъглила теменужените им очи. От думите, които си разменяха, Уил го побиха тръпки.

— Изобщо не ме е страх от тебе, сестро! — крещеше едната. — Моята сила е не по-малка от твоята! Ние сме като два остри камъка и проклета да съм, ако първа ти отстъпя! Но ти, ти си една глупачка и искаш да заграбиш магия, която не ти принадлежи, само за да докажеш превъзходството си над мен! Пфу! Както виждаш, за мен няма никакви тайни, сестричке…

— Ти си глупачка! — изсъска другата. — Марш от моя дом, преди да съм те изритала…

— Лъжеш се, ако мислиш, че можеш да ме уплашиш! — изсмя се Мораг. — Ще си тръгна, когато реша, и нито минута по-рано! Всъщност дойдох, за да получа камъните, както, предполагам, си се досетила! Хайде, давай ги!

— Те са мои! — изфуча Маленро. — Подарък са ми!

— А сега ще станат мои! — прокънтя гласът на Мораг. — Ти с нищо не си ги заслужила!

— Да не би ти да ги заслужаваш повече, никаквице?! — изплю се в лицето й Маленро. — Вместо да си благодарна, че ти позволих да управляваш редом с мен, ти искаш да заграбиш всичко! Презряна, безполезна твар! Винаги си ми завиждала, признай си! Яд те е, че получавам всичко, което ти не можеш да имаш! Не можа да задържиш дори един мъж… И го изгуби!

— Ти го погуби, сестро! — извика Мораг.

— Ха! — изсмя се Маленро. — Да не би аз да го вкамених? Виновна ли съм, че той предпочете мен?

— Дай ми камъните! — гласът на Мораг бе студен, заплашителен. — Нищо няма да получиш!

Уил, който наблюдаваше през процепа на вратата, изведнъж усети нечия ръка на рамото си и отскочи разтреперан.

— Какво става тук?! — надничаше зад гърба му Еретрия. — Дай и аз да погледна! — Стой там! — прошепна й той. — Става опасно! Маленро и Мораг, застанали лице в лице, презрително се измерваха с поглед.

— Дай ми камъните! — съскаше едната. — Трябва да ми ги дадеш!

— Да имаш да вземаш! — хилеше се другата. — Върви си и престани да ми досаждаш!

— Змия!

— Чудовище!

Мораг замахна и с всичка сила удари Маленро през лицето. Маленро чак залитна. Свитата от клечковци, досега безмълвно наблюдавала кавгата, се размърда неспокойно.

— Иди си, сестро — процеди Маленро. — Иди си, преди да съм те унищожила, защото не заслужаваш дори да ми бъдеш робиня…

Мораг обаче замахна и я удари отново.

Маленро изфуча като дива котка. Лицето й се сгърчи от омраза. В следващия миг двете сестри вече се търкаляха по пода, вкопчени една в друга, съскащи като обезумели, Маленро изведнъж се отскубна и насочи към Мораг протегнатите си ръце. От пръстите й изригна зелен пламък, който обгърна сестра й! Мораг изрева и се хвърли към сестра си. След миг пламъците обгърнаха и нея. Маленро изпищя пронизително, като отчаяно се мяташе. Клечковците, застанали близо до нея, се подпалиха и за миг се превърнаха в пепел.

Двете сестри се сгърчиха в предсмъртна схватка. Цялата зала бе обхваната от пламъци. Димът стигаше до ноздрите на Уил и той реши да действа, без да губи повече време. Пък и сега вече едва ли някой щеше да му обърне внимание. Той се обърна и сграбчи Уисп за раменете.

— Къде е стаичката, Уисп? Покажи ми стаичката!

Уисп посочи към една вита стълбичка вдясно от площадката, където бяха застанали.

Южнякът направи знак на Амбърли и на Еретрия да го последват, вдигна Уисп под мишница и се втурна нагоре. Димът го задавяше. Долу обгърнатите от пламъци тела на двете сестри изведнъж се срутиха като две черни овъглени статуи.

Амбърли нададе тих задавен вик на ужас. Клечковците се разпадаха пред очите им, превръщаха се в купчинки сухи съчки и в миг пламваха.

Нямаха никакво време. Огнените езици бяха стигнали почти до горната площадка. Провираха се през димна завеса и вече едва дишаха.

Най-после се добраха до будоара на Маленро. Зад завеса от плътна коприна беше тоалетката й, а на нея, между бурканчетата с помади и стъклениците с парфюми — кутията, за която говореше Уисп, гравирана с великолепни цветя. Уил, разтреперан, вдигна капака. Камъните на елфите бяха вътре, най-отгоре! Сърцето му лудо заби.

В този миг кулата сякаш се разтърси от тътена на пожара. Масивните носещи греди една след друга се пропукваха и се срутваха над пламъците. Уил пъхна кесията с камъните в джоба си и се втурна обратно към вратата. Останалите се спуснаха след него.

Но изведнъж от дървения шкаф в дъното се разнесе отчаяно думкане и приглушено ръмжене. Уил се поколеба за миг, но реши, че каквото и да беше затворено вътре, не заслужаваше живо да се изпече сред пламъците и отключи вратата. Нещо изскочи отвътре като хала и се хвърли към Уил.

107