Камъните на елфите - Страница 106

106

И тогава си тръгнах. Сбогувах се с майка си и с дядо, но не им дадох никакви обяснения. Просто не можех. Дори сега не съм сигурна, че съм успяла… Но мисля, че майка ми разбра… Не и дядо. Разменихме си остри, горчиви думи. И въпреки че се заклех да не забравям призванието на елфите, където и да отида, да бъда близо до земята и да служа на живота, постъпката ми скандализира Арбърлън, а собственото ми семейство се срамуваше от мен.

След това… попаднах в Хейвънстед и всичко беше различно. Посрещнаха ме с открити сърца и не след дълго се почувствах като у дома си.

Но въпреки всичко — в очите й имаше сълзи — сега знам, че не биваше да тръгвам. Уплаших се от отговорността, загърбих задълженията си, разочаровах всички… Заради мен бяха избити останалите Избраници!

— Не е заради теб, престани да се самообвиняваш — кротко я прекъсна Уил. — Прекалено сурова си към себе си!.

— Нима? Аз пък мисля, че досега съм била само страхлива и лекомислена! Крайно време е да погледна истината в очите и да нарека нещата с истинските им имена. Ако бях останала в Арбърлън, може би щях да разбера по-рано за опасността, надвиснала над кралството. Елкрис щеше да ме предупреди навреме и всичко нямаше така да се обърка… Не се опитвай да ме успокояваш, Уил, така ми се пада, но другите не заслужаваха да страдат заради мен… Всички тези жертви лежат на съвестта ми…

— А не ти ли е минавало през ум, Амбърли, че си останала жива тъкмо поради тази случайност? Ако не беше заминала, ти също щеше да бъдеш една от избитите Избраници…

Тя прехапа устни.

— Но аз не бих могла да предположа…

— Никой не би могъл… Никой не знае какво ще се случи, но може би, в края на краищата, става, каквото е писано да стане, не мислиш ли? Не се опитвам да те успокоявам, Амбърли, ще ти кажа само това — всеки друг на твое място би се чувствал така и не би постъпил много по-различно. Най-важното е, че си останала вярна на себе си, затова не съжалявай за нищо. Всеки, който те познава като мен, би ти казал същото. Малко са хората, които притежават твоята сила на духа, въпреки че си само едно малко момиче. Затова престани да се тормозиш и се усмихни!

Тя му се усмихна плахо, през сълзи.

— Обичам те, Уил. Ти си истински приятел.

— Аз също много те обичам — той се наведе и я целуна по челото. — Искам да ми обещаеш нещо — помоли го Амбърли.

— Какво е то?

— Че ще бъдеш с мен до края. Че ще ми даваш кураж, както сега, че няма да ме оставиш да сбъркам от страх… каквото и да се случи. Обещаваш ли ми?

Той се засмя.

— Обещавам.

Еретрия, наведена над ключалката, най-после изпъшка победоносно и избърса потта от лицето си.

— Хайде, готово!

Втурнаха се към вратата. Сега им оставаше само да намерят Уисп.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Този път случайността им помогна Почти веднага чуха по коридора забързаните му стъпки. Уисп едва не се сблъска с тях.

— Здравей, хубавице! Идвах да си поговорим.

Докато се усети, силните ръце на Уил го сграбчиха и го вдигнаха във въздуха. Дребосъкът отчаяно риташе с крака.

— Шшшшт! — изсъска Уил.

— Къде така? Защо? Не може… — проплака Уисп, преди да му запушат устата.

— Мълчи или ще ти откъсна врата като на пиле! — предупреди го Уил за всеки случай.

Уисп тихо проплака. Очите му още малко и щяха да изскочат от орбитите си. Южнякът го пусна на земята и поразхлаби малко хватката.

— Слушай внимателно, Уисп. Искам да си получа обратно камъните на елфите и ти трябва да ми помогнеш, разбираш ли?

— Уисп служи вярно! — прошепна дребосъчето, останало почти без дъх. — Не може, не може!

— Къде са? Покажи ми кутията! — продължи Уил, все едно не го беше чул.

— Лейди знае! Уисп служи вярно! Не може! Не може! — забъбри Уисп като обезумял.

В този миг Еретрия измъкна камата от ботуша си и се притече на помощ на Уил.

— Ах ти, малък червей! — изсъска тя. — Я си помисли хубаво дали не може!

— Недей, хубавице! — сгърчи се Уисп. — Уисп не сторил нищо лошо…

— Къде са камъните на елфите? — строго попита Еретрия. В този миг звънчето иззвъня четири поредни пъти. Уисп затрепери като лист.

— Какво има? — разтърси го Уил. — Мораг е дошла… — жално избъбри дребосъкът. Мораг ли, прехапа устни Уил. Само тя им липсваше.

На всичко отгоре Уисп загуби ума и дума. Хленчеше и целият се тресеше, като повтаряше само:

— Лейди знае. Уисп служи вярно…

— Слушай какво, Уисп! — Уил го хвана за брадичката. — Хубаво ме чуй! Заведи ни при камъните на елфите преди да се е случило нещо много, много лошо… И без глупости…

Уисп се втренчи в Еретрия, която си играеше с камата, и плахо кимна. — Браво, Уисп. Така те искам. Хайде, води ни. Тръгнаха нагоре по стълбите. Движеха се почти пипнешком. Завиха по дълъг тесен коридор и продължиха по друг, без да чуят нито звук, освен собствените си тихи стъпки. Натрапчивата упойваща миризма все така ги преследваше. Опитваха се да не дишат дълбоко, но с всяка изминала минута се чувстваха все по-замаяни…

На една от стълбищните площадки Уисп изведнъж спря и посочи врата, иззад която долитаха резки гласове.

— Какво има, Уисп? — нервно попита Уил — Защо спря?

— Мораг е там — ужасено се сгърчи лицето на дребосъка. — Злата Мораг… Много, много страшна…

Уил започваше да губи търпение.

— Не ни трябва Мораг. Казах да ни заведеш при камъните на елфите! Уисп безмълвно посочи към вратата. Уил се поколеба. Дали дребосъкът не беше по-хитър, отколкото си мислеха? Еретрия скри камата и коленичи до човечето.

106