Камъните на елфите - Страница 11

„Но наистина ли беше той? Как можеше да се разбере това?“ И сякаш в отговор на неизречения въпрос на Андер странникът се приближи още по-плътно до него и нареди с тих глас, на който не можеше да не се подчиниш:

— Погледни ме в очите, принц Андер. Ще се увериш, че говоря истината.

Андер се взря в мургавото, прорязано от бръчки лице, срещна искрящите тъмни очи и нещо в тях стопи в душата му всяко съмнение. Този странник беше самият Аланон. Той и никой друг.

— Трябва да се видя с баща ти — заговори друидът. — Заведи ме при него колкото е възможно по-скоро. И, моля те, погрижи се идването ми да остане в тайна.

Андер се подчини безмълвно. Друидът го последва като сянка. Преминаха безшумно през Градината и забързаха към града.

Влязоха в парка на двореца през една странична портичка, за която принцът имаше ключ.

Този вход бе известен на малцина и обикновено се охраняваше, но тази вечер положението беше извънредно. Малко след като кръвопролитието в бараката на Избраниците бе разкрито, намериха тялото на стария Уент, захвърлено в храстите в южната част на Градината. Гръбнакът му беше пречупен по същия безмилостен начин, както бяха избити младите елфи. Връзката между двете престъпления се налагаше от само себе си, въпреки че не можеше да се докаже със сигурност. Ето защо Дардан и Роу, личните кралски стражи, бяха застанали на пост непосредствено до покоите на краля.

Андер не мислеше, че е възможно да се вмъкнат в двореца, без никой да ги забележи, но фактът си беше факт. Може би присъствието на друида по някакъв начин обясняваше това. Заобиколиха откъм кабинета на краля, чиито прозорци бяха на равнището на земята, и се притаиха зад спуснатите завеси.

В следващия миг Аланон завъртя металната дръжка, прозорецът се отвори безшумно и двамата нощни посетители пристъпиха навътре.

Ивънтайн вдигна глава от отрупаната с книги маса и в зачервените му от безсъние очи се изписа безкрайно изумление. — Аланон! — прошепна.

Като внимаваше да не вдига шум, друидът затвори прозореца, върна завесите на мястото им и едва тогава се приближи към писалището.

— След всичките тези години… — Ивънтайн поклащаше глава невярващо, но когато зърна лицето на приятеля си на светлината на свещите, смайването му надмина всякакви граници.

— Аланон! Ами че ти… изобщо не си остарял! Как е възможно… — той чак се задъха.

— Аз съм си аз. Все същият съм си и толкоз… — сви рамене друидът с едва забележима усмивка. — Това не бива да те учудва, Кралю на елфите.

Ивънтайн замислено го огледа от главата до петите и поклати озадачено глава. Двамата стари познайници седнаха един срещу друг зад писалището. Андер се поколеба — може би трябваше да ги остави насаме.

— Седни при нас, принце — Аланон придърпа трети стол зад писалището.

Андер, който гореше от желание да чуе вестите на друида, го погледна с благодарност. — Известно ли ти е това, което става? — започна кралят.

— Затова съм тук — отвърна Аланон. — Усетих, че нещо не е наред със Забраната. По някакъв начин някой от онези е успял да се измъкне. Някой, чиято сила е наистина голяма…

Той прекъсна думите си на средата и скочи на крака. Зад вратата се чуваха тихи приближаващи се стъпки. — Никой не бива да знае, че съм тук — предупреди друидът. Кралят кимна и побърза да отвори. Манкс който клечеше на пост пред вратата, се изправи, подуши господаря си и размаха опашка По коридора с поднос в ръка се приближаваше Гейл. Ивънтайн въздъхна облекчено и пое подноса от ръцете му. — Благодаря ти, Гейл. Вече можеш да отидеш да поспиш. Младият елф се опита да протестира, но нещо в погледа на краля го накара да се подчини.

— Хайде, Гейл — усмихна се Ивънтайн. — Иди си и си почини добре. Сутринта ще имаме много работа. Кажи на Дардан и Роу да не пускат никого при мен. Не желая да бъда безпокоен.

Той се върна в кабинета, остави подноса с чая — и затвори вратата след себе си. Манкс, който се беше вмъкнал след него, изгледа изпитателно непознатия мъж и подуши краката му. След това видимо успокоен се изтегна до камината и сънливо притвори очи.

— Ето значи откъде е дошъл убиецът на шестимата Избраници — възобнови Ивънтайн прекъснатия разговор.

— Точно това си помислих и аз — кимна друидът. — От известно време съзирах заплахата и побързах насам, за да предотвратя надвисналата опасност. Но, уви, пристигнах твърде късно.

— Грешката беше моя — мрачно поклати глава Ивънтайн. — След като знаех, че Забраната е започнала да отслабва, трябваше да им осигуря надеждна защита. Но… колкото и да си блъскам главата, не мога да ги върна. Друго се питам… дори да бяха оцелели, дали щяха да спасят Елкрис? Нали така и не разбрахме къде да търсим Свещения огън… А на теб, Аланон, „Хранилището“ говори ли ти нещо?

Друидът поклати глава. Кралят продължи:

— В нашите свещени писания не се споменава за такова място. Никой от предците ми не е стъпвал там… Единственото, което знам, е, че Елкрис умира, и че за да я спаси, един от Избраниците трябва да отнесе семето й при Свещения огън и да го върне обратно… По такъв начин дървото-спасител ще се прероди.

— Известно ми е това предание… — замислено отвърна друидът.

Но кралят още не беше свършил. Той говореше все по-разпалено, а гласът му трепереше от негодувание и безсилие:

— Известно ли ти е тогава, че сме в безизходица? Нямаме никакви шансове да се доберем до Хранилището. Избраници те са избити до един. Елкрис е обречена, защото няма на кого да повери семето си. Злото вече е раздвижило пипалата си и само чака сгоден момент да се отприщи с пълна сила… Така че според мен елфите ги чака война и то не на живот, а на смърт… Той се наведе напред и напрежението в гласа му се усили.