Камъните на елфите - Страница 116

116

Аланон изчакваше. Знаеше какво ще последва. Бе отправил предизвикателство към най-могъщия демон, Дагда Мор, и той трябваше да му отговори. Нямаше друг избор. Дагда Мор също бе усетил, че Уил Омсфорд е използвал камъните на елфите и мисията е приключила благополучно. Сега трябваше да бърза, за да попречи на прераждането на омразната Елкрис. Моментът беше решаващ. Неузнаваемият бе мъртъв. Косача по всяка вероятност се бе провалил. Армията бе ударила на камък… Ако сега не се намесеше, рискуваше да загуби всичко, постигнато до този момент. Елкрис още не бе унищожена окончателно… Но всичко по реда си. Първо трябваше да види сметката на Аланон. Докато друидът беше жив, винаги съществуваше опасност.

Откъм редиците на демоните се разнесе пронизителен вой. Огромна черна сянка изникна като изпод земята и се издигна нагоре. Това бе същото крилато чудовище, което едва не разкъса Уил и Амбърли в долината на Рен. Друидът видя, че това бе грамаден прилеп с ципести криле, ехидно озъбен и устремен право към него. Възседнал го бе самият Дагда Мор.

Прилепът нададе остър крясък. Танцьор настръхна и Аланон рязко дръпна юздите му. Демонът приближаваше. В последния миг Танцьор стремително се спусна надолу и избегна сблъсъка. Огънят, изригнал от жезъла на демона, се разсипа в искри над скалите. Прилепът се оказа по-тромав и Танцьор го преследваше изотдолу. Синият огън на друида опърли тялото и крилете на чудовището. Прилепът грозно изврещя.

Но само след миг Дагда Мор отново се устреми към друида. Току пред лицето на Аланон изригна кървавочервен пламък. Танцьор светкавично отскочи и от гърлата на хиляди елфи се разнесоха облекчени възгласи.

Дагда Мор незабавно поднови атаката. Гигантската птица отново избягна удара и с един мощен замах на крилете се озова далеч от пламъците. Танцьор се оказа толкова бърз, че прилепът на Дагда Мор едва успяваше да го следва и демонът нямаше никаква възможност да насочи към него поразяващия пламък. Огънят на друида обаче бе прогорил цялото тяло на прилепа и той все повече губеше сили.

Всички следяха със затаен дъх този двубой на живот и смърт. Известно време никой от двамата противници не можеше да вземе надмощие. Но скоро и птицата Рок започна да отпада — тя участваше в битката трети ден без почивка. Огънят на демона започна да прехвърча все по-близо до нея. Защитниците се смълчаха и със свити сърца зачакаха развръзката.

Скоро страховете им се оправдаха. Едното крило на Танцьор пламна и птицата трепна, пронизана от болка. В същия миг прилепът се насочи към нея и огънят на Дагда Мор изхвърча, за да я довърши. Но Аланон го изпревари. Хищно озъбенатата глава на прилепа изведнъж изчезна, обгърната от синкав пламък. Отпадналият Танцьор обаче не успя навреме да се отстрани от пътя му и раненото чудовище, полумъртво, но вече набрало скорост, се заби в него като горяща факла. Огнената топка от преплетени тела тежко тупна и се разби сред скалите.

Танцьор и прилепът лежаха на скалите овъглени, Аланон, също целият обгорял, беше проснат възнак недалеч от тях. Само Дагда Мор даваше признаци на живот, въпреки че единият му крак беше смазан. Демонът закуцука, стиснал жезъла си, към неподвижното тяло на друида. Изведнъж Аланон помръдна. Лицето на Дагда Мор се разкриви от злоба. Жезълът в ръцете му запламтя.

— Аланон! — отекна над скалите предупредителният вик на Андер.

Друидът надигна глава и с отчаяно усилие се надигна на крака. Намери се върху Дагда Мор преди още демонът да разбере какво става и се опита да изтръгне жезъла от ръцете му. Жезълът бе толкова нажежен, че от очите на друида бликнаха сълзи, но вместо да отстъпи, Аланон извика на помощ своята собствена магия и двата пламъка — синият и кървавочервеният, се сляха в едно, като всеки от тях се стремеше да погълне и унищожи другия.

Най-после жезълът на Дагда Мор отскочи и тялото на демона се сгърчи от болка, а очите му се разшириха от ужас. Без жезъла си той бе слаб и уязвим за магията на друида. Синият пламък го прониза и отхвърли назад. Той изкрещя отчаяно и се опита да се прикрие с ръце, но Аланон го изпревари и сграбчи ръцете му като в железни клещи. Дагда Мор целият се разтресе, а очите му бясно се въртяха в орбитите си и се молеха за милост.

Синият пламък обгърна тялото му и след малко от него остана само купчинка пепел. Над Каролан се бе възцарила гробна тишина. Втренчен в овъглените останки на своя смъртен враг, Аланон все още не помръдваше, стиснал жезъла си. Изведнъж вдигна глава.

Не му оставаше много време. Синята огнена стена, която бе издигнал като преграда срещу настъпващите демони, вече догаряше. Знаеше, че смъртта на техния предводител ни най-малко не ги е смутила. Те напираха отвсякъде и нямаха търпение да изсипят омразата си върху елфите. Друидът мрачно се усмихна и поклати глава. Само страхът им все още ги възпираше. Изсвири на Артак и верният жребец дотича. Аланон бавно, с неимоверно усилие пъхна крак в стремето и се качи на седлото. Виеше му се свят от болка и все повече губеше сили.

Леко дръпна юздите и конят му го понесе към смълчаните редици на елфите. Демоните зад гърба му се раздвижиха и се спуснаха към гаснещите сини пламъци.

Изведнъж като по даден сигнал цялата тъмна маса се отприщи. Друидът не се обърна, но разбра, че са по петите му. Все по-ясно чуваше воя им зад гърба си.

Пришпори Артак, въпреки че едва се държеше на седлото. Имаше чувството, че всеки миг ще падне. Но сякаш по чудо успя да се добере до редиците на своите и смъртноблед падна в протегнатите им ръце. Това е, помисли си. Поне направих, каквото можах.

116