Камъните на елфите - Страница 117

117

И изведнъж всички погледи се отправиха нагоре и Дейн ахна:

— Не може да бъде! Това е Джиниуин!

Друидът вдигна глава и видя огромната златиста птица, която стремително се спускаше към тях.

ПЕТДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Уил Омсфорд се взираше надолу ужасен. Все още замаян от треската, имаше чувството, че ги обгръща плътно, ослепително бяло сияние. Вятърът свистеше в ушите им, а някъде далеч отдолу се простираха горите на елфското кралство, които му се струваха безкрайни. Беше привързан здраво за гърба на птицата и нямаше опасност да падне. Затаи дъх. Наближаваха Арбърлън. Възвишението Каролан се бе превърнало в бойно поле, в кървава касапница. От укреплението Елфич бяха останали само развалини. Последните оцелели защитници на града се бяха скупчили около Градината на Живота, а към тях от всички страни прииждаха черни пълчища.

Амбърли, която досега беше спала, изведнъж се надигна. Пърк веднага се обърна към нея и момичето му прошепна нещо, като посочи с ръка надолу. Малкият ветрогон кимна и Джиниуин започна да се спуска към Градината на Живота.

В самия център на потъналата в зеленина градина се издигаше един безжизнен ствол. Това бе всичко, останало от Елкрис.

Джиниуин се стрелна надолу, посрещната от развълнувани възгласи. Пръв скочи от гърба й Пърк и помогна на останалите да слязат. Амбърли едва се държеше на краката си, но хвърли на У ил тъжен, както му се стори — прощален поглед и тръгна нагоре по хълма.

Той извика след нея и се опита да я настигне, но направи няколко крачки и се свлече на земята. Все още бе твърде слаб.

— Лечителю! — спусна се след него Еретрия и му помогна да се изправи на крака.

Той не откъсваше очи от Амбърли. Разбираше, че я губи, а нищо не можеше да направи. Нямаше как да я спре! Фигурата й все повече се смаляваше. Изведнъж от храстите изскочиха няколко демона и се хвърлиха към Уил. Стиснал камъните на елфите, той мигом ги разпръсна и се обърна към Пърк — Тръгвай вече, Пърк! Моля те, побързай!

Еретрия притича до него. От храстите изскочиха още демони. Пърк вече се беше метнал на гърба на Джиниуин, но вместо да отлети на безопасно разстояние, той се насочи към най-близките нападатели и ги накара да отстъпят назад. Но демоните вече бяха толкова много, че нищо не бе и състояние да ги задържи — нито блясъкът на камъните на елфите, нито клюнът на гигантската птица.

Изведнъж прозвуча тъничък самотен вик и всички погледи се отправиха към хълма, където, издигнала нагоре ръце, беше застанала Амбърли. Клоните на Елкрис се бяха свели над нея и от тях като от водопад струеше сребриста светлина.

После сякаш сребърен прах поръси момичета а самото дърво изведнъж се стопи, изчезна, разтвори се в потока от светлина.

— Амбърли! — отчаяно извика Уил.

Момичето започваше да се променя вред очите му. Цялото й тяло се издължи, изсветля, затрептя, а вдигнатите й нагоре ръце съвсем се изтъниха:

— О, Уил… — едва-чуто промълви Еретрия.

Амбърли беше изчезнала. На мястото й се издигаше предишната Елкрис — с гладък сребристобял ствол и мощна корона от листа. В клоните й като сълзи проблясваха капчици роса.

Демоните нададоха грозен, пронизителен, отчаян вой. Всичко свърши. Забраната отново щеше да упражнява могъщата си власт над тях. Тъмният им вековен затвор ги зовеше. Заслепени от светлината, попаднаха в своята мрачна бездна, като трепереха и се гърчеха.

Най-после изчезнаха до един, сякаш никога не се бяха появявали. Нямаше я следа от тях. Елфите се озъртаха невярващи, с плахи усмивки на уста. Само Уил Оксфорд тихо плачеше.

ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Елфите се погрижиха за него и по нареждане на принц Андер Елеседил го отнесоха в двореца. Послушно се остави в ръцете им, но всъщност му беше все едно какво ще стане с него. Промиха раните му и ги превързаха, дадоха му да изпие някаква отвара за облекчаване на болката, след което го оставиха да си лежи и излязоха на пръста от стаята. Уил веднага заспа.

Присъни му се непрогледен мрак, сред който се беше изгубил. Там някъде беше и Амбърли, но не можеше да я види, чуваше само гласа й, който долиташе все по-отдалече. Долови и нечие друго присъствие — дебнещо, смразяващо. Опита се да избяга — носеше се все по-бързо и по-бързо, но онова нещо го преследваше, беше по петите му, почти го настигаше… Мракът изведнъж изчезна и Уил се озова сред раззеленена градина. От тайнствения преследвач нямаше и помен. Беше спасен. Изпита огромно облекчение, но в същия миг краката му се отделиха от земята, а главата му сякаш потъна в черен облак… Преди обаче мракът да го погълне, успя да зърне Амбърли — бледо, неясно видение, което се мерна за миг и изчезна. Извика я — отначало тиха после — настойчиво, после — все по-отчаяно Черната вълна го заливаше. Амбърли!

Събуди се, плувнал в пот, и стреснато се озърна. Свечерило се бе и стаята тънеше в мрак, само на малката масичка до отсрещната стена гореше свещ… — Уил Омсфорд… Този глас му беше познат.

Идваше от тъмната фигура със спусната ниско над очите качулка.

Аланон.

Изведнъж си спомни всичко случило се с ужасяваща яснота. И в този миг дойде прозрението.

— Аланон… Ти си знаел. От самото начало.

Друидът не отговори.

— Защо не ми каза? Защо? — погледна го Уил с насълзени очи.

— Нямаше смисъл — беше тихият отговор.

— Нямаше смисъл? Защо? Защото не ми влизаше в работата ли? Моята задача бе да върна Амбърли жива и здрава в Арбърлън. Какво от това, че после щях да я загубя?! — Той помълча и горчиво добави: — Ти през цялото време си си играл със съдбата й, друиде… Не можа ли поне да й кажеш?

117