Камъните на елфите - Страница 119

119

— Цената, която плащаме… — В гласа му се долавяше горчива насмешка. Той сви рамене. — Този път се поизсилих, какво да се прави… Магията е вечна, но животът, уви, твърде кратък… Е, хайде, аз ще тръгвам…

— Аланон — прошепна Уил. — Съжалявам за всичко, което тя наговорих.

— Лека нощ, Лечителю. И помни — в мислите си Амбърли винаги ще бъде с теб. И ти не я забравяй… Още нещо — кажи на Флик, че е излязъл прав за мен… Ще остане доволен…

Уил се усмихна, заспивайки.

А друидът прекоси безшумно като сянка тъмните коридори на двореца и стигна до покоите на краля.

Ивънтайн, целият омотан в превръзки, лежеше в спалнята си, осветена от бледото сияние на свещите. До главата му седеше принц Андер.

Аланон застана до леглото на спящия крал, заслушан в свистящото му неравномерно дишане. И неговият живот също беше към своя край, помисли си. То всъщност си беше в реда на нещата…Смелчаците, търсили някога Меча на Шанара, отдавна бяха побелели старци, които един след друг си отиваха. С тях щеше да залезе една епоха на тежки изпитания, геройски дела. Но Аланон за нищо не съжаляваше… Остана така, притихнал в мрака, заслушан в ударите на сърцето си.

До него Андер, който беше задрямал на стола си, изведнъж се размърда и разтърка очи. Тъжно поклати глава. Спеше ли, сънуваше все тези, които си бяха отишли — Арион, Пинданон, Криспин, Елрон, Керин… Отвореше ли очи, спомените го връхлитаха…

Сега се замисли за Амбърли. Все още сякаш не можеше да осъзнае случилото се с нея. В първия миг, когато малкият Пърк с побеляло от ужас лице му разказа какво е видял, дори не му повярва…

— Андер…

Баща му се взираше настойчиво в него. Андер едва не подскочи.

— Андер… Какво стана?

— Всичко свърши. Удържахме. Демоните са затворени отново… Елкрис… Амбърли също е вече добре.

Баща му се усмихна и затвори очи. Сега вече можеше да умре спокойно.

— Андер… — долетя от мрака гласът на Аланон. Принцът държеше ръката на баща си.

— Аланон, той си отиде…

— Сега ти оставаш на негово място. Бъди такъв, какъвто той би искал да бъдеш, принце…

Принцът коленичи до леглото на баща си. Аланон тихо излезе от стаята. Напусна двореца още преди разсъмване, без никой да го забележи…

Уил усети, че някой го разтърсваше. Стреснато отвори очи. Навън беше утро. Видя над главата си напрегнатото лице на Пърк.

— Дано си по-добре. Започвах вече да се безпокоя… Уил, съжалявам, че те събудих, но трябва да се сбогуваме… Отдавна трябваше да съм тръгнал, но Джиниуин имаше нужда от почивка. Сигурно вече ме търсят… Но като им обясня какво е станало, ще ми простят… Вуйчо Дейн ще се застъпи… Важното е, че ви помогнах…

— Ако не беше ти…

— Уил… много ми е мъчно за… Амбърли.

— Да, Пърк. На мен също.

— Тя нарочно направи тази магия, нали?

— Да, Пърк. Точно така.

Помълчаха, малкият ветрогон пристъпи от крак на крак и каза тихо:

— Е, Уил, аз ще тръгвам. Ако искаш, мини да ме видиш някой път… И аз може да мина…

Ще дойда — обеща Уил…

ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Съюзниците на елфите се завърнаха по родните си места. Първи рано сутринта си тръгнаха ветрогоните. След тях си заминаха скалните троли, предвождани от гордия Амантар. За пръв път се разделиха като приятели, не като врагове.

Джуджетата останаха в града още няколко дни, за да предадат на елфите инженерните си познания и да помогнат за възстановяването на Елфич. Андер и Брауърк си стиснаха ръце на тръгване.

— Винаги можете да разчитате на нас! — увери принца храброто джудже.

От волнонаемниците бяха оцелели десетина начело със Стий Джанс Рано една сутрин той дойде при принц Андер Елеседил, яхнал едрия си жребец, с развени червени коси, и усмихнат стисна ръката му. — Радвам се, че отново сте на крак, генерале!

— Дойдох да ви благодаря за гостоприемството и да се сбогувам с вас. Връщаме се в Калахорн.

— Аз съм този, който трябва да ви благодари, генерале. Без вас, Стий Джанс, всичко може би щеше да бъде загубено…

— Ваше величество, винаги бих се бил и умрял за вас, както всъщност сториха по-голяма част от бойците ми. Струва си да знаеш за какво се биеш. А тази победа си заслужаваше цената…

— Какво ще правите сега? Той сви рамене.

— Още не знам. Волнонаемният корпус вече не съществува. Но в Граничния легион все ще се намери място за мен…

В ранното утро Уил се беше запътил към Градината на Живота.

Не бе имал смелостта да пристъпи там от оня паметен ден.

Сега, когато вече беше наближил входа, лека-полека забави крачка. Не беше сигурен, че искаше да влезе. Стражите на Черната порта го наблюдаваха учудено.

Това сложи край на колебанията му. Трябваше да я види още веднъж, преди да тръгне. Иначе нямаше да има покой…

Закрачи бързо — за да стигне до нея, преди да е размислил. Крайно време бе да спре да се укорява, че е успял да я опази от демоните, но не и от собствената й съдба. Не можеше да я върне, трябваше поне да приеме избора й.

Първата крачка бе да застане отново лице в лице с нея. Да потърси в новия й образ нещо от така познатата, така близка нему същност.

Приближи се до Елкрис и мигом усети въздействието на невероятната й поразителна красота — Амбърли. Под дървото седеше жена с малко момиченце.

— Виждаш ли? — шепнеше майката. — Лошото мина…

Да, лошото мина, мислено си повтори Уил. Благодарение на Амбърли… Пое си дълбоко дъх, за да не заплаче. Не трябваше да съжалява, както Амбърли не съжали. Беше останала вярна на себе си да самия край… За да получиш, трябва да дадеш. Амбърли беше жертвала душата си. За да не я загуби.

119