Камъните на елфите - Страница 13

— А сега трябва да я върнем. Нямаме друг избор.

Андер погледна баща си, който в този миг изглеждаше толкова самотен и съсипан, че той изведнъж коленичи в краката му и заговори:

— Татко, вечерта преди да умре, Лаурън сподели с мен неща Елкрис неведнъж е разговаряла с Амбърли. С нея и с ни кой друг. Знаеш, че това не се случва често… Може би все пак има надежда.

Кралят му отправи разсеян, невиждащ поглед и поклати глава:

— Едва ли, Андер, едва ли… Дори и елфите да й простят предателството — защото в техните очи тя е извършила точно това, дори и Елкрис да й повери семето си — нещо, в което също не съм убеден… пак не вярвам, че самата Амбърли ще се съгласи да се върне. Тя ни напусна завинаги. Не знам кое я накара да го стори, но знам, че според нея причината е била достатъчно основателна.

— Ще видим — сви рамене Аланон. — Можем поне да опитаме.

— Безнадеждно е… — махна с ръка Ивънтайн. — Аз дори не знам къде е тя…

— Затова пък аз знам. — И друидът отпи от чашата с билков чай, без да сваля очи от краля.

В първия миг Ивънтайн остана като вцепенен. В очите му пробляснаха сълзи и се стопиха така неочаквано, както се бяха появили.

— Трябваше да се досетя — изведнъж каза той и рязко се изправи. — Обещах да те оставя да действаш, както намериш за добре, друиде. Хайде, иди я попитай.

И тогава, за най-голяма изненада на Андер, Аланон сложи ръка на рамото му и се обърна към краля:

— Ще имам нужда от помощта на сина ти, преди да замина.

— Прави каквото знаеш — повтори Ивънтайн. Застанал беше в отдалечения край на стаята и лицето му беше в сянка, но Андер знаеше, че баща му мисли за Амбърли.

Дагда Мор седеше, опрял гръб на едно дърво, в гората на север от Каролан. Очите му бяха затворени. Когато ги отвори, в тях проблясваше мрачно задоволство. Неузнаваемия си беше свършил добре работата Бавно се надигна, стиснал магическия жезъл, и изсъска:

— Това още не е всичко, друиде. Почакай и ще видиш.

Направи знак на свитата в мрака фигура на Косача. Чудовището скочи и го погледна с готовност, но Дагда Мор се замисли. Не, Косача щеше да му свърши добра работа и тук, в кралството. А в Паранор, където възнамеряваше да причака друида, щеше да вземе със себе си други изчадия на мрака. Достатъчно на брой, за да видят сметката на Аланон. И най-после да приключат с това.

ШЕСТА ГЛАВА

Аланон и Андер излязоха от кралските покои и друидът помоли принца да го заведе в конюшните. Без много приказки поеха по една странична алея. След малко стигнаха и Андер помоли стария коняр да ги остави сами.

Конюшнята беше дълго, тясно помещение, осветено от газови лампи. Конете тихо пръхтяха зад преградите. Аланон мина от единия до другия край, като внимателно огледа животните, и най-после се спря и каза:

— Този ще е.

Андер само въздъхна. Друидът се беше спрял на едър, гарвановочерен жребец, който се отличаваше с огромния си ръст и необикновената си издръжливост. В сравнение с тялото главата му изглеждаше дребна — беше издължена и фина, като изваяна, а очите му — неочаквано сини, сякаш говореха. Но Артак определено не беше кон, с които всеки би излязъл на глава.

И точно това смущаваше Андер. Жребецът беше непредсказуем и… голям инат. Като нищо можеше да те метне от седлото. Дори за опитните ездачи беше предизвикателство да се справят с него. Въпреки това жребецът беше един от любимите на краля, който обаче все по-рядко рискуваше да излиза с него.

— Има и други… — започна Андер неуверено, но Аланон беше категоричен:

Този ще свърши работа. Как му е името?

— Артак — примирено отвърна принцът.

Аланон влезе при коня и още веднъж внимателно го огледа. После го потупа по врата леко, ласкаво и кротко му заговори нещо. След което, за голямо учудване на Андер, жребецът се остави да бъде оседлан и друидът се метна на гърба му.

Андер ги наблюдаваше със затаен дъх, докато се увери, че няма защо да се бои. Артак сякаш усещаше, че с този ездач шега не бива. Друидът направи едно кръгче и се обърна към принца:

— Андер, грижи се за баща си, докато ме няма. Разчитам на теб. И се пази. Андер кимна, благодарен за оказаното доверие Аланон му махна с ръка и след малко конят и ездачът се скриха в мрака.

Три дни и три нощи язди Аланон към Паранор. Пътят му минаваше през най-гъстите гори на Западните покрайнини. Стигаше до древната долина на Рен и продължаваше нататък, през безкрайната пустош на долината Стрелехайм. Яздеше с равен, умерен ход, спираше само за храна и почивка и да напои Артак. Стремеше се да се движи встрани от широките, утъпкани пътища, защото никой освен краля и принц Андер не биваше да знае, че се е завърнал в Четирите земи, нито че е поел към Паранор, за да издири летописите на друидите. Надяваше се враговете му да не са разбрали първоначалния брой на Избраниците — в противен случай биха побързали да свършат работата си докрай.

По залез слънце на третия ден пристигна в Паранор. Сигурен беше, че не са го проследили.

Остави Артак в малка смърчова горичка недалеч от крепостта, където на коня нямаше да му липсват нито вода, нито прясна трева. По времето на Владетеля от Уорлок тези земи бяха обрасли с отровни тръни и огласяни от вълчи вой, но отдавна всичко беше се променило. Меките заоблени очертания на крепостта вече не криеха никаква заплаха. Нощта те посрещаше гостоприемно и те обгръщаше с нежно ухание.

Само след няколко минути Аланон се намери пред портите на крепостта. Старият замък на друидите се издигаше на огромен скалист масив, запокитен сякаш сред равнината от гигантска ръка. Изглеждаше също като замъците от приказките — с главозамайващо високи кули, ослепително бял на фона на нощното небе.