Камъните на елфите - Страница 15

Стъпките на Аланон отекваха в дълбоката тишина глухо и някак зловещо. При всяко негово движение се вдигаха облачета прах, който гъделичкаше ноздрите му и полепваше по небцето. От двете му страни се редяха врати, чиито метални ключалки проблясваха, озарени от факлата. След малко зави надясно по друг коридор, в дъното на който се белееше ниска дъбова врата с огромен катинар. Друидът измъкна един ключ от кесията на кръста си и се опита да отвори, но катинарът беше толкова ръждясал, че в първия момент ключът заяде. Най-после вратата изскърца и Аланон се вмъкна вътре.

Стаята, която с такова усилие успя да отключи, представляваше малък кабинет без прозорци, чиито стени бяха отрупани с рафтове с книги. Страниците на тези книги почти се разпадаха от времето, а буквите бяха толкова избледнели, че едва се разчитаха. В стаята нямаше нищо друго освен две малки писалища, няколко тръстикови стола и два кожени фотьойла. На пода беше постлано старо ръчно тъкано килимче, върху което под дебелия слой прах се различаваха древни хералдически символи.

Друидът хвърли бърз поглед на стаята, колкото да се увери, че нищо не се е променило и уверено се упъти към стената вляво от вратата. Наведе се и зад книгите на третия рафт напипа два метални бутона. Натисна ги и две от секциите на библиотеката мигом се раздалечиха. Аланон се пъхна в образувалата се ниша и се намери в продълговата сводеста зала, облицована с плочки от черен гранит. Освен една дървена маса и шест стола с високи облегалки в стаята нямаше нищо друго.

Аланон запали с факлата си фенерите на стената и свещниците в двата края на масата. После мина вдясно и пак прекара длани по гладкия каменен блок. След това се опря на стената само с върховете на пръстите си и наведе глава, съсредоточен върху нещо с цялото си същество. Отпърво нищо не се случи, но след, малко изпод пръстите му се разля бледосиньо сияние и камъкът сякаш се пропука. Само след миг от стената изригна синкав пламък и тя изчезна, сякаш се разтопи във въздуха. На нейно място се появиха рафтове с дебели, плътно наредени томове с кожени подвързии.

Това бяха летописите на друидите, заради които Аланон се бе върнал в Паранор. Тук бе събрана мъдростта на Стария и Новия свят, на народите от Четирите земи — безценен запас от познания, съхранен от вековете.

Аланон се приближи и внимателно извади единия от томовете. С облекчение установи, че той се беше запазил в доста добро състояние. Преди петстотин години Аланон беше стигнал до извода, че тъй като е последният останал друид, трябва да направи всичко възможно, за да запази трудовете на предците си, като същевременно продължи делото им. И след като грижливо подвърза томовете и се погрижи да не попаднат в чужди ръце, той се отправи по широкия свят, като от време на време се връщаше, за да опише наблюденията си и да прибави поредната страница в летописите. Перото се спираше на всичко загадъчно и необичайно, на всичко, което се изплъзваше от погледа на обикновения смъртен. Но напоследък все по-често го измъчваше въпросът кой ли щеше да наследи тези тайни; за съзидание или за разрушение щяха да бъдат използвани те…

Прелисти книгата набързо, остави я на мястото й и взе друга. Очевидно това бе томът, който търсеше, защото този път придърпа един от столовете, седна и се зачете по-внимателно.

Близо три часа друидът не помръдна и не вдигна глава от книгата.

Продължи да чете дълго след като беше открил местонахождението на Хранилището. Очевидно търсеше още нещо.

Най-накрая се отпусна на стола и потърка очи уморено. Открил бе онова, което търсеше, но то не му донесе успокоение.

Замисли се за последната си среща с Ивънтайн Елеседил, когато каза на краля, че преди да дойде при него, е разговарял с Елкрис. Не му каза обаче всичко, което научи от свещеното дърво. Искаше му се да изясни някои неща по-добре, преди да го сподели. Но сега, след като знаеше цялата истина, тя му се струваше дори още по-страшна и нямаше намерение да я споделя с когото и да било. Отново както преди петдесет години усещаше смазващата тежест на отчаянието, но тайната трябваше да си остане тайна. Нещата щяха да следват своя естествен ход — нищо не мижеше да се промени.

И все пак той самият не беше толкова сигурен в това. Той, последният останал друид, се колебаеше как да постъпи. Навремето беше премълчал истината — оставил беше своите приятели от Кълхейвън да действат в неведение, да рискуват живота си за Меча на Шанара, само защото му вярваха и това им беше достатъчно. Но нали в края на краищата тогава се беше убедил, че не е бил прав? А сега? Трябваше ли да бъде напълно откровен от самото начало? Или не?

Дълбоко замислен, затвори книгата и се надигна от масата. Прибра тежкия том обратно на мястото му и прокара ръка с бързо, кръгообразно движение пред редиците рафтове. Черната гранитна плоча се върна на мястото си така неочаквано, както беше изчезнала. Друидът взе факлата си, угаси фенерите и свещите и мина обратно през тайната врата.

Отново в кабинета той се огледа, въздъхна и мрачно поклати глава. Замъкът беше заприличал на гробница. Навсякъде се носеше дъх на старост и смърт. Някога тук е кипял живот, раждали са се дръзки мисли, проникновени съждения. Някога… Сега беше пусто и прашно като в музей.

Дълбока бръчка проряза челото на Аланон. Може би тази горчивина, това внезапно охладняване се дължеше на тревогата от току-що прочетеното. Във всеки случай беше ясно едно — това място носеше нещастие и той трябваше да си върви оттук час по-скоро. Тихо, почти безшумно се измъкна в коридора.