Камъните на елфите - Страница 16

Няколко крачки по-надолу го чакаше приведената фигура на Дагда Мор.

Аланон се закова на мястото си. Погледът на демона беше прикован в него, ръката му стискаше магическия жезъл, а тишината се огласяше от острото му свистящо дишане.

Друидът внимателно пристъпи напред и в този миг видя останалите — бяха много, прииждаха отвсякъде. Бледи, неясни форми изпълзяваха от мрака, а котешките им очи проблясваха. Заобиколиха го като вълци, жадни за плячка. Не виждаше лицата им, но чуваше ту тихо, заканително ръмжене, ту зловещ и протяжен котешки вой. Факлата му освети няколко от тях — гнусни, безобразни създания със сива, сплъстена козина, остри нокти, получовешки-полухищнически лица, разкривени от омраза, и усети, че кръвта му се смразява. Това бяха фурните.

Веднага ги позна, въпреки че бяха изчезнали от лицето на земята преди хилядолетия. Забраната им пречеше да вършат пъклените си дела, но легендата за тях беше останала. Тези същества се хранеха с човешка плът и вкусът на кръвта ги възбуждаше до полуда.

Чудовищата се скупчиха около него. Беше сам и нямаше да може да се справи. Този път краят изглеждаше неизбежен. Щяха да се нахвърлят върху него изведнъж, от всички страни, да го разкъсат и да го оглозгат до кокал.

Хвърли бърз поглед към Дагда Мор. Демонът не помръдваше от мястото си, сигурен в изхода на нещата. Нямаше намерение дори да използва силата си — щеше само да присъства, за да се наслади докрай на гледката. Друидът беше сам срещу всички и хванат в капан. Какво друго му оставаше, освен да посрещне смъртта си?

Воят на фурните се издигна заканително и зловещо отекна из пустия замък. Острите им нокти нетърпеливо драскаха хладния мрамор — направо кожата ти да настръхне. И изведнъж Аланон изчезна, сякаш се стопи във въздуха.

Това беше толкова неочаквано, че фурмите спряха да си дерат гърлата и се втренчиха невярващи към мястото, където само допреди минута беше стояла жертвата им. Горящата факла на Аланон остана още миг-два увиснала във въздуха, после падна на земята и се разсипа в рой искри. Дългият коридор потъна в мрак.

Илюзията продължи само няколко секунди, но това беше достатъчно за Аланон да се измъкне от смъртоносната хватка. Друидът успя да разкъса кръга от настървени фурии и се втурна към масивната дъбова врата в другия край на коридора. Дагда Мор изрева от ярост и вдигна магическия жезъл. Изригналият кървавочервен пламък освети коридора и се понесе към бягащия друид, като разпръсна подплашените фурии. Но Аланон се оказа по-бърз. Наметалото му се развя и отклони огненото кълбо, така че вместо да порази друида, то се блъсна в залостената врата и я изпепели. Аланон изскочи през овъглените развалини и се изгуби в мрака.

Фурните зафучаха като обезумели и се понесоха по петите му. Най-бързите от тях се шмугнаха след него през зейналите врати и се вкопчиха в наметалото му. Аланон, който тъкмо се опитваше да се измъкне през един от прозорците на равнището на земята, се спря и се извърна с лице към тях. Отблъсна две от хищните създания в мига, в който се опитваха да прегризат врата му, издигна ръце нагоре и от пръстите му заструи синкав пламък, който моментално изпепели най-упоритата и непредпазлива фурия. Стъписването на чудовищата даде възможност на друида да се справи с дръжката на прозореца и да се измъкне навън.

Долепил гръб до външната стена на кулата, стотици стъпки над земята, Аланон започна лека-полека да се придвижва по каменния перваз. Силният вятър правеше задачата му още по-рискована, а трябваше и да бърза.

Первазът беше широк само една педя и друидът се стремеше да не поглежда към зейналата пропаст в краката си.

Това беше единственият му шанс да се измъкне.

Фуриите го последваха с яростни крясъци, бързи и ловки като котки, по-сигурни тук, на стръмния покрив, отколкото на гладкия мраморен под на замъка. Зад тях на прозореца се показа Дагда Мор и още веднъж надигна магическия жезъл. Смъртоносното огнено кълбо отново полетя към друида. Аланон коленичи, издигна ръцете си, сключени над главата му, и призова цялата си мощ. Горящото кълбо се сблъска с щит от синкав пламък, отскочи и се търкулна в бездната. Друидът залитна от силата на удара, опита се да запази равновесие, но не успя, падна назад и преследвачите се нахвърлиха върху него.

Преди да се опомни, десетки хищни нокти разкъсаха плаща му и се впиха в тялото му. Прониза го остра болка и той почти загуби съзнание, но с последно усилие отблъсна вкопчените в него фурии и ги запокити в пропастта. Успя да се изправи на крака, като залиташе, но в следващия миг отново се свлече надолу и видя над главата си разкривените от ярост лица на прииждащите фурии. Силите му отслабваха, а дрехите му бяха просмукани от кръв.

Но вече беше съвсем близо до отсрещния покрив. Вдигна ръце и синият пламък изригна, унищожи тясното мостче, по което беше минал, и го отдалечи от преследвачите му. Десетки фурии се търкулнаха в пропастта с яростни крясъци.

Магическият жезъл на Дагда Мор отчаяно мяташе огнени кълба, но друидът успяваше някак да се предпази и те се пръскаха в краката му, докато най-после той се мушна през малка желязна врата и се скри от погледа на врага си.

СЕДМА ГЛАВА

Утрото беше в разгара си, ярко и свежо след вихрилата се допреди малко буря. Гномите, жители на селцето Сторлок, известни като Лечителите, бяха станали свидетели на страховита гледка — небесата сякаш се раздираха и изсипалият се порой влачеше изтръгнати от корен дървета, греди и покриви на къщи. В горите на Анар бурята се разрази призори — вихрушката идваше от долината Раб и след като помете всичко по пътя си, продължи на изток към Вълчите планини.