Камъните на елфите - Страница 19

Уил и Флик седнаха около масата и се огледаха. Стаята беше малка, без прозорци, спартански мебелирана. Уил най-после имаше възможност отблизо да види човека, за когото толкова беше слушал, и откри, че Аланон изглеждаше точно както си го беше представял. Но най-странното беше, че според разказите на Флик и Ший друидът беше изглеждал така и преди половин век.

— Е, ето ни — продума най-сетне Флик, колкото да наруши настъпилото мълчание. — Добре дошли — усмихна се Аланон.

— Добре изглеждаш — установи Флик. — Да не те бях видял сутринта, нямаше да повярвам, че си бил полумъртъв.

— Заслугата е на Лечителите… — скромно отвърна друидът. — Изглеждам добре, но за съжаление още се чувствам слаб… А ти как се чувстваш, Флик?

— Остарял и поумнял. — Отговорът на стареца прозвуча почти предизвикателно.

Аланон замълча и изведнъж прехвърли цялото си внимание на Уил, Разглеждаше го с непроницаемо изражение на лицето и младежът се почувства доста неловко, но успя да запази спокойствие. После все така неочаквано Аланон се облегна назад и скръсти ръце.

— Имам нужда от помощта ти, Уил — направо започна той, без излишни заобикалки. — Ще трябва да дойдеш с мен на запад.

— Знаех си аз… — мрачно поклати глава Флик.

— Някои неща в живота така и не се променят, стари друже — погледна го друидът. — Да не мислиш, че на мен ми е много весело… Всъщност от помощта на племенника ти се нуждаят елфите, по-точно една млада елфа.

— Все едно — намръщи се Флик, — Уил няма да замине и толкоз.

— Чакай малко, вуйчо — прекъсна го Уил. — Остави аз да реша дали ще ходя, или не, ако нямаш нищо против. Освен това първо бих искал да чуя какво точно ще правя там.

— И какво, като чуеш? Нищо хубаво няма да чуеш, уверявам те — избухна Флик. — Нали и ние с дядо ти така го оставихме да ни подлъже преди петдесет години. Докато се усетим, вече бяхме тръгнали с него да търсим оня меч. — Така ли беше? — И той изгледа друида изпод вежди.

— Така беше — кимна Аланон.

— Ето, виждаш ли! — победоносно заключи Флик. — Знам си аз. Освен това обзалагам се, че и тоя поход ще бъде опасен… Аланон отново кимна утвърдително. — Е, тогава мисля, че няма за какво повече да говорим — и старият южняк уморено се облегна на стола си. — Всичко е ясно. Този път няма кой да се хване на въдицата ти.

— Тук не става въпрос дали Уил иска да замине, или не — в гласа на друида също се долавяше някаква тъга. — Той трябва да замине.

— Нима? — Флик се постара въпросът му да прозвучи колкото се може по-язвително.

— Остави ме да ти обясня всичко, Флик, и сам ще се убедиш, че е точно така — отвърна Аланон. — Нека ти разкажа каква заплаха е надвиснала над Четирите земи, южняко. Моля те, изслушай ме!

Очите му блестяха. Той притегли стола си към масата и заговори:

— Навремето, много, много отдавна, още преди Големите войни и еволюцията на новите раси, преди превръщането на Човека в мислещо цивилизовано същество, се разразила война между могъщи създания, много от които днес вече са изчезнали от лице то на земята Някои от тези същества били загрижени не само за собственото си добруване, но и за съдбата на света — те почитали духовете на земята, водата и въздуха и се стремели да живеят в хармония с тях. За тях Животът във всички негови проявления бил нещо свято. Но освен тях имало и други, не по-малобройни, които безогледно използвали всичко, като унищожавали онова, от което вече нямали нужда… Всички тези същества, и добрите, и лошите, значително се отличавали по външния си вид от нас. И всички те притежавали огромна, в наши дни неприсъща никому сила — магическа сила или по-право изкуство. В сравнение с тях човекът бил все още низше, примитивно създание, ограничено и безпомощно. Тъй че еднички те владеели света векове наред. Но тъй като били толкова различни в отношенията си към всичко заобикалящо ги, трудно, почти невъзможно им било да намерят общ език. Докато накрая избухнала войната. Тя се проточила го дини, векове наред, като все повече и повече се ожесточавала и ту Съзидателите, ту Рушителите взимали надмощие. Тази война не приличала на Големите войни, при които в един момент неща та станали неконтролируеми и настъпил такъв хаос, че вече ни кой не владеел положението, само омразата нараствала като ла вина и заплашвала да унищожи всичко по пътя си. Та тази война по-скоро напомняла Войната на Расите, защото по подобен начин Владетелят от Уорлок манипулирал мисленето на участниците в събитията, превръщал ги в послушни пионки и ги насъсквал един срещу друг, докато не останат без сили. После за него било по-просто от детска игра да ги подчини — В тази война, за която ви разправям обаче, силите на Доброто и Злото били поляризирани от самото начало — средно положение нямало, никой не стоял настрани. Всички осъзнавали, че се решават съдбата на Земята, пътят, по който тя щяла да поеме — пътят на съзиданието или този на разрухата. Спорът за надмощие щял да се разреши веднъж завинаги, защото евентуалната загуба щяла да означава унищожение за едните или пък затвор вдън земя за другите, защото за съжаление злото е вечно, то никога, не може да бъде напълно унищожено, а само — възпряно.

— Та така… няма смисъл да ви описвам подробности от тази чудовищна война. Достатъчно е да ви кажа само, че в края на краищата, както вече сте се досетили, злите сили били разгромени. Омаломощени и натикани вдън земя. Победителите обединили силите си и издигнали стената на Забраната, иззад която нито един зъл дух не можел да се измъкне.