Камъните на елфите - Страница 23

Човек неволно се издаваше. Но стореното — сторено. Нямаше намерение да го предъвква. Просто отсега нататък щеше да бъде по-предпазлив по отношение на Аланон. Нямаше да се оставя да бъде така умело манипулиран. Щеше по-внимателно да търси скрития смисъл зад думите на друида, а не да му се подчинява сляпо. Щеше да удържи на обещанието си и да се опита да помогне на елфите, без обаче да се хвърля с главата напред… И нямаше да приема нищо за даденост.

Той впери поглед в тъмната фигура, която яздеше напред в мъглата — Аланон, последният друид, свидетел на отдавна отминали времена… Можеше ли да му се вярва? Какво изобщо знаеше за него? На нито един от тези въпроси не можеше да отговори със сигурност, но все пак съдбата му беше вече свързана с този загадъчен, сдържан и суров мъдрец с необикновена сила. Изведнъж се почувства така самотен, че чак го прониза хлад. В какво се беше забъркал? Дали лък Флик нямаше да излезе прав? Така е, когато човек първо действа, а после мисли… Но вече беше късно за отстъпление и той тръсна глава.

През остатъка от деня безуспешно се опитваше да мисли за нещо друго.

Привечер пороят се превърна в ситен дъждец. Двамата ездачи бяха мокри до кости и в жилите им се просмукваше хлад. Сиво-пепелявото небе над главите им бе натежало от буреносни облаци. Вятърът се луташе из клоните на крайпътните дървета и хлипаше тихичко и безутешно като изгубено дете.

Наближаваше време за нощувка и те навлязоха навътре в гората. Подслониха се под едно от дърветата и запалиха огън, за да се сгреят и поизсушат. В далечината се чернееха очертанията на Вълчите планини.

Вечерята им беше скромна — студено телешко, плодове и орехи. Ядоха мълчаливо, всеки потънал в собствените си мисли.

Конете, вързани малко по-встрани, кротко пасяха. Но Уил нямаше намерение да бъде държан в неведение през целия път и най-после не се сдържа. Премести се по-близо до огъня, изкашля се, за да привлече вниманието на Аланон, и несмело попита: — Може ли да поговорим? Друидът само кимна.

— Ще ми разкажеш ли още нещо за елфите? — Реши, че ще е най-добре разговорът да тръгне оттук.

— Защо не? — едва забележимо се усмихна Аланон, без да сваля очи от него. — Какво по-точно те интересува?

— Снощи каза, че древните елфи не са били приказни създания, а са съществували наистина, също както и хората Защо тогава едните и другите изобщо не са общували помежду си? Как е възможно хората да не са ги забелязвали? Това не ми стана много ясно…

— Така ли? — подсмихна се друидът. — Ще се опитам да ти го обясня. Най-просто казано, елфите винаги са били горски обитатели, особено във времената преда Големите войни. По същото онова време те владеели и своята магия. Притежавали чудната способност, когато пожелаят, да се сливат със заобикалящата ги среда, сякаш са дърво или цвете, покрай което човек можел да мине хиляди пъти, без нищо да подозира. Сега разбираш ли защо хората не са ги виждали? Те просто не са знаели какво да гледат…

— Значи все пак елфите не са били невидими?

— Не, не са били.

— Само че хората не са ги забелязвали…

— Да, точно така. — Уил долови в гласа на друида нотка раздразнение.

— А защо днес ги виждаме най-спокойно? — въпреки това продължи да разпитва младежът. Аланон се надигна.

— Ти май не си отваряш ушите. В Стария свят елфите са притежавали магия. Днес вече вълшебството им е изчезнало, изгубили са го, разбираш ли? Сега те са най-обикновени хора, не по-различни от всички останали.

— Как така са го изгубили? — Уил се настани по-удобно, подпря брадичка на коленете си и се приготви да слуша с нетърпеливото изражение на дете, което чака своята приказка.

— Не е толкова лесно да се обясни — въздъхна друидът. — Но все пак ще опитам — че иначе няма да ме оставиш на мира. Той лекичко се наведе напред и започна:

— След като Елкрис била вече създадена, а силите на мрака — прогонени вдън земя, елфите и техните съюзници, останалите вълшебни същества, отново се разделили и поели всеки по своя път. Всъщност това било съвсем естествено, тъй като ги била сплотила опасността от общия враг, и веднага след като тази опасност отминала, вече нищо не ги задържало вкупом. Те си имали свои навици, занимания, обичаи. Обединявала ги единствено общата загриженост за съдбата на Земята, а иначе елфи, джуджета, гноми, феи и троли били така различни, както рибите във водата.

— А колкото до хората, те още се намирали в най-примитивния стадий от своето развитие и чак след стотици години щели да станат наистина разумни същества. Сега засега били безобидни и вълшебните същества си живеели в съседство с тях, без да им обръщат особено внимание. И без изобщо да подозират какво огромно влияние ще има човекът един ден… Защото тогава хората още не притежавали кой знае какви умения, навиците им били почти животински, а инстинктите им закърнели… Изобщо не виждали по-далеч от носа си…

Друидът помълча малко, въздъхна и продължи:

— Може би, ако древните не бяха прибързали със заключенията си, ако самите те се бяха оказали малко по-далновидни, всичко щеше да бъде различно… Но не би. И така, хората се оказали необичайно издръжливи, приспособими и… плодовити същества. Докато елфите, известни със своето дълголетие, имали далеч по-малобройно потомство. И в един момент нещата се обърнали — първоначалното числено превъзходство на вълшебните създания останало само далечен спомен… Но за това след малко.

— Както казах, елфите значително отстъпвали на хората и в степента на приспособяемост. Техен дом била гората, така както и останалите вълшебни същества си имали любима обител и рядко напускали границите й. Едни от тях населявали реките, друга — моретата, трети — планините… Така било от векове.