Камъните на елфите - Страница 22

— Исках да кажа… дълго ли ще трае всичко? — попита Уелс пламнало лице. — Ще ми се по-скоро да се върна и да продължа учението си…

— Не знам — погледна го друидът. — Може и да трае дълго…

— А ако тръгна, сигурно ли е, че силата на камъните на елфите ще предпази момичето?

— Нищо не е сигурно. — Лицето на Аланон беше непроницаемо. — Всичко зависи от притежателя им. Тяхната сила взаимодейства с твоята собствена. Без твое участие нищо няма да се получи.

— Значи няма гаранции… — гласът на Уил се снижи почти до шепот. — Никакви. И все пак трябва да отидеш. — Като че ли нямам друг избор…

— Що за глупост? — ядосано викна Флик. — Кой ти е казал, че трябва да играеш по свирката на Аланон? Всичко зависи единствено от теб!

— Но ти все пак навремето си тръгнал с него, вуйчо… Флик поклати глава смутено, но след малко отвърна все така упорито:

— И точно затова сега ти казвам — не отивай! Познавам Аланон по-добре от теб, момчето ми. Той винаги премълчава нещо, спестява ти част от истината… Ти си ми като син, Уил, не искам да те загубя. Разбери, страх ме е…

— Знам — прошепна Уил. — Аз също се страхувам …

— Тогава не отивай! — сграбчи ръцете му Флик. — Да прати някой друг!

— Няма кой друг да пратя, Флик — поклати глава друидът. — Уил беше последната ми надежда…

— Нека да ида вместо него! — заяви Флик, обзет от внезапна решителност. — Уил ще ми даде камъните на елфите и ще придружа момичето. Ще се справя, Аланон, нали ме знаеш…

— Не, Флик — тихо, но твърдо каза друидът. — Това не. Духът ти е все така несломим, но сърцето ти няма да издържи, стари друже. Сега е ред на младите…

Вуйчото и племенникът мълчаливо се спогледаха. Флик разбра, че Уил вече беше взел решението си, въздъхна и поклати глава:

— Постъпи както намериш за добре…

— Отивам — твърдо каза Уил.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Рано на следващата сутрин Аланон дойде, за да каже на Уил Омсфорд, че тръгват. Уил зяпна изумен, но прочете в лицето на друида да не задава излишни въпроси. В държанието на Аланон се долавяше някакво напрежение за разлика от предишната вечер. Каквото и да го бе накарало да вземе това решение, явно имаше достатъчно основания за това. Така че Уил си събра нещата набързо, заключи хижата и последва друида.

Навън валеше и небето беше смрачено, надвиснало. От северозапад се надигаше буря. Двамата поеха по разкаляния път — Аланон отпред, загърнат в черния си плащ, след него — Уил. На входа на Лечебницата ги чакаше цяла тълпа изпращачи — стори в бели престилки, които връчиха на Уил комплект инструменти и напълниха дисагите им с провизии за из път. Артак беше вече оседлан и трептеше от нетърпение. Аланон се метна на гърба му и изпъшка от рязкото движение — раните му явно още не бяха заздравели напълно. На Уил се падна един сив жребец на име Спитър и южнякът тъкмо пъхна крак в стремето, когато откъм селото тичешком се зададе Флик, зачервен и задъхан.

— Току-що ми казаха — изръмжа той и вдигна към Уил мокрото си от дъжда лице. — Добре, че все пак се сетиха. После се обърна към Аланон:

— Какво си се разбързал толкова?

— Сигурно се налага — побърза да отвърне Уил вместо него.

Флик го погледна с такава загриженост и безпокойство, че на Уил му дожаля за него.

— Да беше се отказал, докато още не е станало късно… — въздъхна старецът, но Уил само поклати глава.

— Добре тогава… Ще кажа на дядо ти, че си заминал, но мисля, че няма много да го зарадвам… Е, хайде, тръгвай… И се пази… Не поемай всичко върху себе си!

Сбогуваха се без много приказки и набързо, както подобава на мъже. Прегърнаха се и след миг конете вече препускаха. Сенките на изпращачите се изгубиха в мъглата.

Друидът и неговият спътник се отправиха на запад от Сторлок, а когато излязоха от долината Раб, свиха на юг към Сребърната река. Аланон сподели с Уил само това, че се придвижват в посока на Долен Анар към едно малко селце, наречено Хейвънстед. Там щели да открият Амбърли. Уил се задоволи с това, което чу, и не посмя да разпитва повече. Валеше като из ведро и двамата яздеха приведени, почти без да разговарят.

Мислите на Уил се върнаха към събитията от предишната вечер. Все още не можеше да си обясни защо изведнъж така категорично реши да последва друида. Тази внезапна готовност го безпокоеше. Ако самият той не си даваше сметка какво го е накарало да тръгне, тогава кой би могъл да знае? Подсъзнателно ли беше взел това решение или какво? И защо се чувстваше толкова объркан, безпомощен да събере мислите си?

Не че му липсваха отговори. Най-лесният от тях беше например, че тръгва, защото някой има нужда от помощта му. Ако се вярва на думите на Аланон, а той му вярваше въпреки опасенията на Флик — помощта му щеше да е неоценима за елфите и по-точно за онова момиче Амбърли. Дотук добре. Но всъщност той изобщо нямаше представа ще подействат ли камъните на елфите в неговите ръце. Ами ако не успееше да събуди силата им? Ако Аланон и дядо му се бяха излъгали в него? Тогава какво? Какво, какво? Решението беше взето и връщане назад нямаше. Какво е седнал да си блъска главата? Ще става, каквото има да става. Ако може, ще помогне, ако не… Не му се мислеше за това. Във всеки случай знаеше, че на негово място дядо му би тръгнал, без да се замисли, ако Аланон го беше помолил. Щом Ший Омсфорд се беше справил навремето, защо Уил да не може?

Въздъхна дълбоко. Да, знаеше, че беше взел единственото правилно решение и се надяваше да не го е сторил несъзнателна Изведнъж осъзна, че това, което го безпокоеше, не беше свързано със самото решение, а по-скоро с Аланон. Не можеше да се отърве от усещането, че в един момент друидът сякаш беше подчинил мисълта му на своята, вложил бе в устата му думи, които не бяха негови, попречил му бе да се вслуша в разумните доводи на вуйчо си. Изобщо бе предвидил реакциите му и бе повел разговора така, че Уил не можеше да не се съгласи с него. В противен случай би изневерил на убежденията си и би уронил достойнството си. Ший Омсфорд му бе казал веднъж, че Аланон притежава дарбата да прониква в мислите ти. Едва сега разбираше какво е имал предвид дядо му.