Камъните на елфите - Страница 25

— А какво станало с магията? — напомни Уил.

— Елфите не могли да си я възвърнат. Само една шепа мъдреци, друидите, все още владеели част от магическото изкуство. Но и те изпитали на свой гръб последствията от непредпазливите опити да си възвърнат изгубеното. — На лицето на Аланон беше легнала мрачна сянка, а в думите му имаше горчивина. — Стремежът на един от друидите, наречен Брона, да изпробва магическите си умения до краен предел го довел до собственото му унищожение. А във физическата му обвивка се въплътил мрачният Владетел от Уорлок. Тогава останалите друиди, уплашени от непредвидимите последствия забранили безогледното използване на магията. Защото сама по себе си една магия не е нито добра, нито лоша, а само… твърде силна. Всичко зависи само от това в чии ръце ще попадне и с какви намерения ще бъде използвана. Но за разлика от друидите Брона не преустановил с използването на магията. Опиянен от усещането за власт, той избил довчерашните си събратя и поставил началото на Втората война на Расите. Оцелял единствено друидът Бремен… — Аланон помълча и добави: — А сега аз съм последният останал друид… Е, южняко, успях ли да задоволя любопитството ти? — Въпросът му прозвуча почти рязко. Уил се сепна и вдигна очи от тлеещата в краката му жарава. Погледите им се срещнаха.

— Кажи, има ли още нещо, което би искал да знаеш? — вече по-меко попита друидът.

— Да. За онези създания зад стената на Забраната… Как така оцелели след всички тези години?…

— Демоните ли? — замислено отвърна Аланон. — Те били затворени в нещо като черна дупка — извън реалното пространство и времето, извън Живота и Смъртта. Елфите или не били помислили за това, или го сметнали за маловажно, тъй като за тях било единствено от значение, че са успели да отстранят злото. Те вече знаели, че то не може да бъде окончателно унищожено. Но не допускали, че подхранвани от собствената си омраза, демоните ще се размножат, а силите им ще укрепнат неколкократно. А всъщност какво друго, южняко, може да се очаква от злото, оставено на самотек? То няма да залинее, а рано или късно, когато жаждата му за мъст стане неутолима, ще се измъкне от затвора си и ще помете всичко в безумната си ярост.

— Значи ли това, че всъщност през цялото време черната магия е процъфтявала? — прехапа устни Уил.

— А ти какво друго очакваш, южняко? — мрачно отвърна друидът.

Уил потръпна, усетил внезапен хлад, и наведе глава. От изток се долавяше глухият тътен на отминаващата буря.

— Е, Уил — прекъсна мислите му строгият глас на друида, — надявам се, че успях да отговоря на въпросите ти?

— Позволи ми да ти задам още един, последен въпрос Аланон… — преодоля неудобството си Уил.

— Казвай!

Уил замълча, обзет от внезапна нерешителност. Аланон му се струваше по-намръщен отвсякога.

— Всичко, което чух дотук, ме навежда на мисълта — започна младежът, като внимателно подбираше думите си, — че елфите и демоните съвсем няма да са равностойни противници… И че злите сили представляват сериозна заплаха дори за теб, друида. Та ако аз придружа онова момиче Амбърли в търсене на Свещения огън, демоните със сигурност ще бъдат по петите ни… да разбирам ли, че няма голяма вероятност да им се изплъзнем? Лицето на друида бе станало сурово, непроницаемо. — Зависи — замислено отговори той. — Искаше ми се да получа по-точен отговор — въздъхна Уил.

— Ще се опитам, доколкото съм в състояние, да ги отклоня от следите ви… А, засега те дори не подозират за вас, което ни дава известна преднина… — А ако все пак ни настигнат, тогава какво?

— Тогава… остават камъните на елфите. Разбери, Уил, тяхната магическа сила е много стара, от древността, и зависи от духовната сила на притежателя им. Както знаеш, камъните на елфите са три — по един за сърцето, разума и волята. Трите трябва да бъдат в единство, за да се задействат — тогава силата им може да бъде много голяма…

Той изгледа втренчено младежа, сякаш искаше да проникне до дъното на душата му, и продължи:

— Разбра ли сега защо не мога да ти отговоря по-точно? Съдбата ти е в твоите ръце, силата ти е скрита в теб самия… Не мога да преценя предварително дали ще се справиш, но ако поне малко приличаш на дядо си…

— Надявам се — тихо каза Уил. По лицето на друида пробяга усмивка.

— Много обичах дядо ти. Рядко се среща човек като него. Шансовете му изглеждаха по-малки от твоите, когато тръгна да спасява Меча на Шанара. Владетелят от Уорлок знаеше още от самото начало за намеренията му и бе пуснал по петите му ордата си… Дядо ти не вярваше, че ще успее, но все пак успя. Той се наведе към Уил и сложи ръка на рамото му. Очите му проблясваха в мрака.

— И ти ще успееш, момчето ми. Вярвам в теб. Крайно време е и ти да започнеш да вярваш в себе си!

Той рязко се изправи.

— Е, хубавичко си поприказвахме, но не смяташ ли да поспиш поне малко? Утре ни чака дълъг път. Хайде, лягай вече. Аз оставам на пост.

— Не е ли по-добре аз…

— Не! — повиши глас друидът. — Ти си лягай! Той се загърна в плаща и потъна в сянката на дърветата.

Уил поклати глава и полегна край огъня. Не вярваше да заспи скоро — имаше да обмисли толкова много неща… затвори очи и… след миг вече спеше.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Призори отново поеха на път. По листата още проблясваше роса, но небето бе вече ясно и слънцето най-после се показа. Мълчаливо яздеха на юг, покрай хребетите на Долен Анар. Дивата пустош на долината Раб постепенно се преобрази в зелени ливади и градини с плодни дръвчета. Лекият утринен ветрец приятно разхлаждаше лицата им.