Камъните на елфите - Страница 26

Късно следобед стигнаха Сребърната река и се натъкнаха на отряд джуджета, заети с изграждането на дървен мост близо до гората. Аланон остави Уил скрит в сянката на дърветата заедно с конете и багажа и отиде да поговори с джуджетата. След малко се върна и с две-три думи обясни на Уил, че ги е предупредил за опасността и ги е посъветвал час по-скоро да изпратят помощ на елфите. Едно от джуджетата познало друида и обещало да направят каквото могат…

Продължиха да яздят покрай реката мълчаливо. Аланон изглеждаше потънал в мисли. След известно време стигнаха място, където плитчините позволяваха да се премине. Прекосиха реката и продължиха на юг вече без да бързат. Денят беше към края си, сенките се удължаваха, а небето на запад аленееше. В подножието на едно гористо възвишение слязоха от конете, оставиха ги да почиват, а самите те се изкачиха на скалите, за да хвърлят поглед наоколо.

От другата страна на хълма се простираше долина с формата на копито. В западната й част горите отстъпваха място на обработваема земя с житни ниви и зеленчукови градини. Точно там беше селото — редици от къщи досами гората. Полето се напояваше от пълноводен горски поток, който се разклоняваше на десетки улейчета и вадички. Все още се забелязваха хора, наведени над браздите, и други, които сновяха из селото забързани. Още по на юг плодородната земя свършваше и докъдето поглед стига, се простираше пустош, осеяна с голи скали.

— Хейвънстед — посочи към селото Аланон. — Пристигнахме.

— А сега — какво?

— Сега ще почакаме да се стъмни. — И друидът седна на земята, като се намести по-удобно. — Колкото по-малко се набиваме в очи, толкова по-добре. Сторите умеят да мълчат, но тези тук са по-бъбриви… Не смятам да рискуваме лекомислено едничкото си предимство. Затова ще влезем в селото чак когато падне мрак и ще гледаме да не се бавим.

Около час стояха мълчаливо, докато накрая мракът ги обгърна. Най-после друидът се надигна Върнаха се при конете и тихо ги възседнаха. Заобиколиха възвишението и минаха през най-гъстата част на гората, за да се доберат до селото. Аланон яздеше уверено, без да се озърта — явно знаеше къде отива.

Само луната озаряваше пътя им, а нощните птици тихо се кискаха в клоните на заспалите дървета. Горският въздух ухаеше така сладко и упоително, че на Уил му се приспа.

След малко между дърветата заблещукаха жълти светлинки и до двамата ездачи достигна приглушеният ромон на човешки гласове. Аланон скочи от коня и направи знак на Уил да спре. Продължиха пеша, като водеха зад себе си конете. Скоро излязоха от гората и пред тях се изправи ниска каменна стена, опасана с жив плет от вечно зелени храсти.

Вързаха конете си на оградата, Аланон сложи пръст на устните си и тихичко се промъкнаха през дървената порта.

Пред очите им се разкри такова пищно цветно великолепие, че Уил изведнъж се разсъни. Очите му жадно поглъщаха цялата тази красота и не можеха да й се насладят. Една алея ги отведе до ниска къщичка с дървена веранда, потънала в зеленина.

Уил имаше чувството, че сънува — не беше виждал на едно място такова разнообразие от багри освен може би… в детските книжки с приказки.

Погледна Аланон въпросително. На устните на друида играеше усмивка. Завесите на прозорците бяха спуснати и отвътре долиташе тиха, детска, както се стори на Уил, глъчка. Смаян, младежът едва не настъпи заспалата на верандата котка. Стреснатото животно изфуча сърдито и Уил съвсем се стъписа. Още една котка, цялата черна, изви гръб и се шмугна в храстите. Друидът почука на вратата.

— Кой е? — попита звънлив глас и нечия ръка дръпна крайчеца на завесите. Друидът долепи лице до стъклото и отвърна: — Аз съм, Аланон.

Смехът в стаята секна и се чуха забързани стъпки. След миг вратата се отвори. На прага стоеше дребничко момиче, почти дете, с невинно и в същото време не по детски сериозно изражение. Косата й я обгръщаше чак до кръста, а изпод буйните кестеняви кичури изскачаха две искрящи зелени очи, които се спряха за миг на Уил и отново се впериха в Аланон.

— Аланон е напуснал Четирите земи преди повече от петдесет години — тихо каза момичето. — Кой сте вие всъщност?

— Самият Аланон — усмихна се друидът. — Кой друг би те открил чак тук, Амбърли? Кой друг би могъл да знае, че си една от Избраниците?

Момичето го зяпна безмълвно. След малко се овладя с видимо усилие и успя да прошепне: — Трябва да сложа децата да си легнат. Ще ме почакате ли? Отвътре наистина се чуваше детско боричкане, смях и трополене. Амбърли влезе забързано и след малко чуха ласкавия й като ромон на поточе глас да успокоява децата. На верандата имаше ниска дървена пейка и Аланон се разположи на нея. Уил остана прав, заслушан в тихите звуци, които долитаха от вътрешността на къщата, като си мислеше: Господи, ами че тя самата е още дете!

Амбърли не се забави много. Тя излезе при тях на верандата и безшумно затвори вратата зад гърба си. Погледна към Уил, а той й се усмихна смутено.

— Този младеж е Уил Омсфорд, ученик на Лечителите от Сторлок — долетя в мрака гласът на Аланон.

— Здравей… — нерешително започна Уил, но Амбърли вече не гледаше към него.

— Защо дойдохте, друиде, ако изобщо сте този, за когото се представяте? — в ясния глас на момичето звъннаха метални нотки. — Дядо ми ли ви изпрати?

— Защо първо не поседнем някъде в градината? — кротко предложи друидът. Момичето сви рамене и кимна някак неохотно. Тримата седнаха в една от прохладните сенчести алеи. Уил съзнаваше, че му предстои да бъде по-скоро слушател, отколкото участник в разговора.