Камъните на елфите - Страница 28

— Ами ако се съглася да се върна в Арбърлън, да се изправя пред своите, да се изправя пред Елкрис… но самата тя откаже да ми повери семето си?

— Тогава си свободна — глухо отвърна Аланон. — И никой няма да те безпокои повече. — Ще помисля…

— Не ни остава още много време. Трябва да решиш още сега. Демоните вече те търсят…

— Ще помисля — повтори тя още веднъж и изведнъж се обърна към Уил. — А ти какво общо имаш с всичко това, Лечителю? — И без да дочака отговора му, тъжно се усмихна: — Няма значение. Нещо ми говори, че и ти си като мен…

— Ще трябва да нощувате на открито — обърна се тя отново към Аланон. — Няма къде да ви сложа да спите. Утре ще поговорим.

Тя отметна косите от лицето си и бързо тръгна към къщи.

— Амбърли, почакай!

— Утре — кратко отвърна момичето, без да се обръща.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Уил го видя — злокобно същество, допълзяло от мрачните дебри на подсъзнанието. То протегна към него пипалата си — хладни и лигави, и Уил усети смразяващия му дъх. Сетивата му се сковаха от ужас и не можа дори да изкрещи. В следващия миг хукна из лабиринта на съня, като се молеше да го е оставил зад гърба си. Но не — коварното, лепкаво присъствие го следваше като сянка по петите. Уил се мяташе, пропадаше, хлипаше, протягаше ръка за помощ, но чуваше само зловещото, хрипливо дишане зад гърба си…

… Скочи, облян в пот, изтръгнат от бездните на съня. Сърцето му биеше до пръсване. Нощният въздух приятно охлаждаше пламналите му страни.

— Ставай, южняко — разтърсваше го Аланон, надвесен над него. — Открили са ни.

Уил разбра, без да задава излишни въпроси. Сънят се беше превърнал в реалност. Последва друида, който вече се бе отправил към къщата. Не стана нужда да будят Амбърли. Тя сякаш изобщо не си бе лягала — появи се като призрак на верандата, а тънката бяла нощница се развяваше около дребничкото й тяло. — Защо още не си облечена?! — ядосано прошепна Аланон. Момичето го погледна замислено:

— Само дано не си ме излъгал, друиде. От теб човек може да очаква всичко… Дано не сте ми скроили номер, за да ме накарате да се върна…

— Ако продължаваш да се чудиш, това ще си останат последните мисли в живота ти! — избухна друидът. — Хайде, тръгвай! След малко ще бъде вече късно!

Но тя все още се колебаеше.

— Не мога да оставя децата сами… Трябва да ги заведа някъде на безопасно място.

— Няма време! — повтори друидът. — Освен това сами ще бъдат в по-голяма безопасност — демоните търсят теб, а не тях!

— Не мога да ги оставя, докато спят… — поклати глава Амбърли.

— Добре тогава! — Аланон започваше да губи търпение, — Събуди някое от по-големите, обясни му, че се налага да заминеш, кажи му сутринта да заведе останалите в дома на някой съсед… Само побързай!

Докато Амбърли се приготви, двамата мъже оседлаха конете и ги докараха пред къщата. След малко момичето излезе, обуто във високи ловджийски ботуши и облечено в костюм за езда.

Аланон прегърна през рамо Уил и Амбърли, заведе ги при Артак, накара коня да ги подуши и лекичко му прошепна нещо в ухото. След това връчи юздите на Уил.

Младежът яхна коня, а Аланон вдигна момичето през кръста и лекичко го постави на седлото зад гърба на Уил. Артак все още пръхтеше неспокойно, но друидът ласкаво го потупа по шията и възседна другия кон.

Минаха през спящото село, излязоха на пътя и се отправиха на изток. Пред тях се простираше полето, огряно от лунна светлина. Не се чуваше никакъв звук освен мекото чаткане на конските копита. Но Аланон се озърташе неспокойно и изведнъж скочи от коня. Долепи лице до земята, вслушан в нощните шумове. Уил и Амбърли го наблюдаваха въпросително.

— Те са тук, навсякъде около нас — почти беззвучно прошепна друидът. Уил изведнъж усети, че настръхва. Аланон се приближи до него и зашепна в ухото му:

— Може би ще се наложи да се разделим. Ако се окажем подгонени, само пришпорете Артак. Въобще каквото и да се случи, разчитайте на него. Ще яздим на север и ще се опитаме да разкъсаме кръга им. Само за нищо на света не спирайте! И не се връщайте обратно! Ако не ви догоня, докато стигнете Сребърната река, прекосете я сами и давайте на запад, докато стигнете Арбърлън.

— Ами ти…

— Правете каквото ви казах — нетърпеливо го прекъсна друидът. — И не се грижете за мен!

Уил кимна и прошепна на Амбърли: „Само се дръж здраво!“ Усети, че момичето трепери. Аланон се върна при коня си.

Яздеха бавно покрай гората. Тишината вече им се струваше заплашителна. Очакваха всеки миг от мрака да изскочи нещо.

Изведнъж Аланон закова на място и безмълвно посочи наляво към полето. Уил и Амбърли проследиха погледа му, но отначало не забелязаха нищо освен сиви купчини сено, озарени от бледата луна. Миг по-късно обаче очите им различиха някакви неясни сенки, които се плъзгаха в мрака.

Почакаха малко, притаени в сянката на дърветата, и пак тръгнаха, но не след дълго иззад гърба им се разнесе жаловит, протяжен вой. Амбърли се притисна по-плътно до Уил и зарови лице в наметалото му.

— Демони-вълци — дрезгаво прошепна Аланон. — Надушили са ни.

Той пришпори Спитьр и конете се понесоха в тръс, но отвсякъде в мрака заискачаха едри тела и засвяткаха хищни очи. Воят се надигна отново — зловещ и изгладнял.

Половин дузина настръхнали хищници се носеха по петите на ездачите и зъбите им тракаха. Внезапно Аланон обърна ко ня си към тях, вдигна ръка и от пръстите му изригна синкав пламък. Замириса на опърлена козина. Глутницата заскимтя и се разпръсна. Спитьр изцвили обезумял.