Камъните на елфите - Страница 29

През това време Артак беше набрал преднина и препускаше направо през равнината. Но демоните бяха навсякъде — тъмни, разкривени сенки изскачаха сякаш изпод земята и се мятаха в краката на коня. Ритниците на едрото животно ги стъписаха, но Артак беше един, а те цели пълчища.

Накрая един от тях, най-упоритият, пресече пътя на коня и се понесе право към него. Уил усети, че кръвта в жилите му се смрази. Той затвори очи и извика на коня. Едрият черен жребец рязко изви и се насочи към потока. Прелетя като по чудо дълбоките буйни води и се понесе през откритата пустош, като остави преследвачите зад гърба си. Едва тогава Уил посмя да отвори очи. Озърна се и видя в далечината дим и синкави пламъци. Самият Аланон не се виждаше никъде. Спомняше си заръките на друида, че не бива да спира нито за миг. Първата му грижа трябваше да бъде Амбърли. Пред очите му се мярна пребледнялото й лице с разширени от ужас очи. Но можеха ли да оставят друида, който очевидно беше в беда?

Появата на запъхтения, облян в пот Спитър сложи край на колебанията му. Аланон яздеше бясно, наведен напред, а черният плащ се развяваше зад гърба му. Демоните-вълци следваха отдалечаващата се плячка оголили зъби и в мрака се разнасяше зловещо ръмжене.

Уил рязко обърна Артак на север и го пришпори. Жребецът се понесе като вятър, но Уил знаеше, че скоро ще трябва да помисли и за почивка — силите на вярното животно си имаха граници.

След малко отпусна юздите и около миля по-надолу Спитър успя да ги настигне. Целият трепереше, а по муцуната му се стичаше пяна — очевидно вече беше много уморен и Уил въпросително изгледа Аланон, но друидът беше приковал поглед напред и лицето му беше напрегнато, непроницаемо.

Демоните-вълци продължиха преследването с отчаяна упоритост, но и у тях вече се долавяха признаците на умората — тичаха, изплезили език, а воят им се превърна в отчаяно хриптене. Въпреки това в продължение на десетина мили разстоянието между преследваните и преследвачите остана непроменено.

Най-после в далечината се ширнаха водите на Сребърната река, озарени от луната. Уил извика и Артак отново полетя напред, като остави Спитър зад гърба си.

Изведнъж Уил видя пред себе си тъмни, приведени като за скок тела с настръхнала козина. Фурии! Стомахът му се сви. Бяха попаднали в капан! Преследвачите им се бяха погрижили за всичко — ако случайно някой успееше да се измъкне от едните, щеше да стане плячка на другите.

Артак също усети засадата и рязко сви наляво към близкото възвишение. Спитър го последва. Демоните-вълци се бяха въз-ползвали от объркването им и ги настигаха. Артак изкачи хълма в галоп и се засили надолу към реката. Фуриите се спуснаха да го пресрещнат. Уил вече виждаше съвсем ясно хищните им гъвкави тела и разкривените им от ярост женски лица. В същия миг Артак описа пълен кръг, изплъзна се от острите им нокти и фуриите изфучаха от злоба Но Спитър, който препускаше с последни сили, не успя да направи същия остър завой и тежко тупна на земята, а Аланон се претърколи три-четири пъти и скочи на крака. Демоните-вълци го бяха наобиколили, но той ги разпръсна със синия пламък, който заструи от пръстите му.

През това време Уил и Амбърли едва успяваха да се задържат на гърба на Артак, който правеше главозамайващи маневри и цвилеше пронизително. Този път жребецът се спусна право срещу фурните и разкъса кордона им, а те, обзети от безсилна ярост, едва успяха да изсъскат. Уил хвърли поглед назад и видя как Аланон, заобиколен от демоните, мяташе огнени кълба. Този път положението изглеждаше неудържимо — демоните прииждаха отвсякъде. Високата фигура на друида се изгуби сред синкав дим. До ушите на Уил достигна само остър вой и дрезгаво ръмжене.

В този миг някакво шесто чувство го накара да погледне встрани, откъдето се задаваха още поне половин дузина демо-ни-вълци. Те се приближаваха с плавни, безшумни отскоци. Бяха се насочили право към Артак. Реката правеше невъзможно всяко отстъпление и Уил бе обхванат от паника.

Артак обаче съобрази нещо и без колебание се насочи към реката. Черните туловища го последваха. Този път бегълците не можеха да разчитат на Аланон. Нямаше начин да успеят. Бяха загубени.

На това място Сребърната река се разливаше буйна и пълноводна. Уил напразно търсеше някакви плитчини, пясъчни наноси… Ако нагазеха, течението щеше да ги отнесе, а нито един жребец на света, дори Артак, не бе в състояние да прескочи на другия бряг. Само птица можеше да прехвръкне.

Демоните бяха помислили за всичко и вече предвкусваха желаната плячка. Амбърли уплашено извика, осъзнала цялата безизходност на положението. Уил реши, че моментът е дошъл, и се опита да измъкне от пояса си кесията с камъните на елфите, без да има най-малка представа какво точно трябва да направи. Не успя да направи каквото и да било. Бяха стигнали до самата река. Артак се засили и… скочи. Изведнъж ги обгърна ярка, млечнобяла светлина и всичко около тях изчезна, а тримата застинаха във въздуха като гигантска играчка, поета от нечия невидима ръка.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Той съществуваше отпреди началото на летоброенето, може би… откак свят светува. Затова първите му спомени за света бяха като за един истински земен рай, където цареше хармония и красота. Той нямаше име, защото не му беше нужно. Беше Градинар, изпод ръцете му се раждаше живот и това му беше достатъчно.

Живееше в радостно опиянение и не се замисляше за утрешния ден, защото всяко утро идваше с много слънце, животът следваше обичайния си ход и по нищо не личеше, че се задават облаци… След време, когато неведнъж беше виждал смъртта в лицето, без тя да се опита да го покоси, както се случваше с другите, разбра, че е по-различен от останалите живи същества, които се раждаха и умираха, достигнали преклонна възраст пред очите му. Нему бе съдено да живее вечно, каквото и да означаваше това. Във всеки случай не беше много весело да надживееш всички…