— Каква градина? — учудено го погледна тя. — Обгърна ме такъв плътен мрак, че дори ти не можеше да ме видиш, въпреки че стоях съвсем наблизо и те виках… Изведнъж се почувствах така самотна, че чак се уплаших… Уил се наведе напред:
— Светлината и старецът си ги спомням… Бяхме двамата с теб на коня… После заспах, стори ми се, че и ти заспиваше… Озовах се в някаква приказно красива градина — трябва да е било само сън, прекалено хубаво беше, за да е истина… Огледах се за теб, но те нямаше. Така и не разбрах кога си изчезнала…
Спогледаха се, безкрайно учудени от случилото се, и за миг помълчаха.
— Е, както и да е — каза Уил след малко. — Сега трябва да разберем къде сме.
Огледа се и тръгна натам, откъдето се чуваше шумът на плискащата се вода. Амбърли го последва.
Оказа се, че са попаднали край някакво езеро — толкова голямо, че отсрещният му бряг не се виждаше, а повърхността му бе набраздена от малки, сребристобели вълнички. Бреговете на езерото бяха потънали в зеленина — плачещи върби, брястове и ясени растяха досами водата, а вятърът донасяше сладкия мирис на орлови нокти и азалии. От ясното утринно небе се изливаше ослепителна светлина и езерото трептеше в искрящи преливащи багри.
Уил приближи и вдигна нагоре глава, за да прецени местонахождението на слънцето.
— Знаеш ли къде сме? — изведнъж възкликна той невярващо. — На северния бряг на езерото Небесна дъга. Старецът ни е пренесъл през цялата Сребърна река и през езерото! Разбираш ли какво означава това — направил ни е огромна услуга!
Амбърли, замислена за нещо, кимна разсеяно.
— Точно така е! — Уил крачеше развълнувано напред-назад по брега. — Питам се само как е успял…
Амбърли седна на брега, загледана в ясносините води.
— Чувала съм, че помагал на хората, които минават през земите му — тихо заговори тя, сякаш редеше някаква приказка. — Не позволявал да им се случи нищо лошо. Само да можех да си спомня какво ми каза…
— Да не губим време! — нетърпеливо я прекъсна Уил. — Трябва да тръгваме. Чака ни още много път! Ако продължим на север по река Мърмидон, скоро ще стигнем Западните покрайнини. Местността е открита, но този път няма да ни настигнат толкова лесно — нали няма следа, която да следват…
Беше изцяло погълнат от плана си и мрачната сянка, легнала на лицето на Амбърли, убягна от вниманието му.
— Ще ни трябват четири-пет дни, не повече — продължи разпалено. — А ако имаме късмет да се сдобием с още един кон, толкова по-добре! Жалко само, че нямаме оръжие — един нож щеше да ни свърши толкова добра работа… Сега не ни остава нищо друго, освен да се храним с диви плодове… Но нищо, може да…
Той изведнъж срещна пълния с негодувание поглед на Амбърли и млъкна изумен. Отпусна се на колене до нея.
— Какво има?
— Какво ли? — кипна момичето. — И още питаш?!
— Нищо не разбирам…
— Нима? — иронично вдигна вежди тя. — Благодаря ти, че мислиш вместо мен, но не е необходимо да се престараваш чак толкова…
— Извинявай — смутено отвърна Уил, целият пламнал. — Исках само…
— Искаше само да решаваш всичко сам, без да те интересува какво мисля аз… Но забравяш, че все още не знам нищо за теб, Уил Омсфорд, дори не те и познавам… Кой си ти всъщност? Защо да рискувам да оставя в твои ръце съдбата си?
Уил въздъхна и й разправи своята история, като започна чак от времето на Ший Омсфорд и похода за Меча на Шанара. Не премълча нищо — нямаше смисъл да пази тайни от това момиче, с което, за зло или за добро, съдбата му се беше оказала свързана.
Амбърли го слушаше с широко отворени очи, без да продума, обгърнала коленете си с ръце.
Когато Уил свърши, тя помълча малко, после поклати глава и каза:
— Питам се дали да ти вярвам… Сигурно казваш истината, но толкова много ми мина през главата, че вече не знам какво да мисля… А колкото до камъните на елфите, самата аз съм чувала, че в тях наистина е скрита древна магия… Не знаех само на кого са били поверени. Ще ми ги покажеш ли?
Отначало Уил се поколеба, но после въздъхна и извади кесията от пояса си. В края на краищата, време беше да спечели доверието на това момиче. Трите лазурносини камъка заискриха на дланта му. Амбърли се наведе над тях и прошепна:
— Сигурен ли си, че това са истинските?
— Дядо ми беше сигурен, както и Аланон.
Лицето й беше сериозно, развълнувано.
— Знаеш ли как действат?
— Никога не съм пробвал…
— Значи не можеш да бъдеш сигурен дали ще ти свършат работа… — прехапа устни тя. — Доста деликатно положение, не намираш ли?
Той прибра камъните обратно в кесията и сви рамене:
— Нямам друг избор, освен да проверя, когато му дойде времето…
Амбърли го изгледа втренчено, поклати глава и промълви:
— Сляпата ни съдба е еднаква, Уил Омсфорд…
Тя седна на брега, обгърна коленете си с ръце и продължи, загледана в езерото:
— След като ти най-после ми разказа за себе си, мисля, че ти дължа същото… Както сигурно си разбрал, аз съм внучка на Ивънтайн Елеседил, тъй че в известен смисъл и двамата дължим забъркването си в тази каша на дядовците си…
Уил не можа да не се усмихне.
Вятърът пое дългите кестеняви коси на момичето и ги развя пред лицето и като странен воал. Тя отметна падналите кичури и все така без да поглежда към Уил, го попита:
— Знаеш, че не искам да се връщам в Арбърлън, нали?
— Знам — тихо каза Уил. — А според теб трябва ли да се върна?
— Мисля, че да. И то час по-скоро. След като не са те открили в Хейвънстед, демоните вече са се отправили насам. Ако Аланон е успял да се измъкне… също ще тръгне към Арбърлън и ще очаква да ни намери там…