Камъните на елфите - Страница 32

Амбърли въздъхна и без да му отговори, остави бледото си напрегнато лице на ласките на вятъра. Не гледаше към Уил, а някъде встрани. След малко прошепна едва чуто:

— Страх ме е.

Но още преди Уил да намери какво да каже, тя се засмя и лицето й за миг му се стори съвсем детско:

— Ама къде сме тръгнали и ние, а? Единият не знае дали ще може, другият изобщо не иска… Отбор юнаци. — Тя рязко се изправи, направи няколко крачки и махна с ръка:

— Искам само да знаеш, че според мен това отиване в Арбърлън е напълно безсмислено. Сигурна съм, че Аланон греши и нито Елкрис, нито моят народ ще са склонни да ми простят… Връщам се само защо то… не знам какво друго ми остава да направя. Разбираш ли?

— Разбирам — сериозно отвърна Уил.

— Дано не греша… — замислено продължи тя. — Дано само не греша.

— Няма смисъл да си блъскаш главата — опита се да се пошегува Уил, за да прикрие тревогата си. — Скоро ще разберем това.

Този и целия следващ ден пътуваха на запад през ливадите на Калахорн. Времето беше приятно — топло и слънчево, и пътуването мина неусетно. Първия ден откъм север се зададоха тъмни облаци и надвиснаха над скалистия хребет на Драконовия зъб, но бързо се разнесоха. Южнякът и момичето от време на време слизаха от коня и вървяха пеша, за да дадат възможност на Артак да си отдъхне. Едрият черен жребец изобщо не изглеждаше уморен, но Уил щадеше силите му. Демоните можеха да се появят всеки момент.

През целия път храната им се състоеше единствено от диворастящи плодове. Уил не беше особено доволен от това, но Амбърли нито веднъж не възропта, не се намръщи — тя дори успя да разнообрази менюто им с треви и корени, за които Уил изобщо не подозираше, че стават за ядене. Това момиче познаваше всяка билка, всяка тревичка и за един ден Уил научи от нея за растенията толкова, колкото през целия си досегашен живот не бе успял. Слушаше я с голям интерес и със задоволство установи, че и на самата нея за пръв път й беше приятно да разговаря за нещо с него.

Нощуваха в една тополова горичка край поточе, а след обяд на следващия ден стигнаха Мърмидон и поеха на север по реката. Дотогава не бяха срещнали жив човек, но сега вече започнаха да се мяркат и други пътници — някои на кон, някои пеша… Всички ги поздравяваха приятелски и разменяха по няколко думи с тях.

По залез вече се намираха на югозапад от град Мърмидон и започнаха да се готвят за нощувка. Разположиха бивака си сред горичка от върби и бял бор и този път Уил успя да измайстори една импровизирана въдица, с която след около час осигури вечерята — два великолепни костура. Докато чистеше рибата, забеляза на отсрещния бряг пъстра върволица от коли с чергила, която се задаваше от юг. Конете, впрегнати в каруците, бяха прекрасни животни, лъснати до блясък, с вплетени в гривите мъниста и сребърни парички. Самите пътници от кервана също представляваха живописна гледка с ярките си копринени шалвари и шалчета. Уил дълго не можа да откъсне очи от тях, заслушан в безгрижните им викове и закачки, в дръзките им и весели гласове. Една след друга каруците спряха и от тях на изскачаха жени и деца.

Амбърли безшумно беше застанала до Уил и гледаше към отсрещния бряг.

— Катунари — каза Уил, по-скоро на себе си.

— Знам — кимна момичето. — Виждала съм ги и друг път, въпреки, че елфите не общуват много-много с тях.

— Не са единствените — отбеляза Уил и се наведе отново над рибата. — Циганите могат да ти свалят и ризата от гърба, без да усетиш. Или да те придумат сам да им я дадеш. Как го — правят, само те си знаят. Имат си свои собствени норми на поведение и не желаят да се съобразяват с останалите…

Амбърли леко докосна ръкава му и посочи към циганския стан, където се бе появил някакъв строен висок мъж с много горда осанка. Той беше облечен целия в черно, само на гърба му се виждаше едно яркозелено наметало. Придружаваха го две по-възрастни жени с пъстри широки поли и ведра в ръцете. Жените се наведоха да налеят вода, а мъжът свали широкополата си шапка и я размаха за поздрав към Уил и Амбърли, които гледаха към него. Мургавото му брадясало лице се озари от широка усмивка. Уил също му махна за поздрав, но подхвърли усмихнато: — Добре че са от другата страна на реката…

Вечерята от прясна риба, плодове и изворна вода им се стори великолепна Останаха, седнали край огъня, потънали в собствените си мисли. Отсреща в циганския стан също лумнаха огньове. По едно време Уил погледна Амбърли и попита:

— Откъде знаеш толкова много неща за растенията? Градината ти в Хейвънстед ми направи поразително впечатление, а сега, по пътя, не спрях да се удивя вам на всичко, което изнамираше…

Тя го погледна изненадано:

— В жилите ти тече кръв на елф, а май не знаеш много за елфите…

— Всъщност тази кръв не е чак толкова много… — въздъхна Уил. — Тя е само по бащина линия, а баща ми почина, когато бях съвсем малък. Никога не съм живял сред елфи, дори не знам дали кракът на дядо ми е стъпвал в Западните покрайнини… Поне не ми е говорил за това, а той ми е разказвал много за живота си. Тъй че досега не съм се замислял какво означава да бъдеш елф — и то не същински, дори не и наполовина…

— А е трябвало — тихо каза Амбърли и погледът й срещна неговия. — Не можем да разберем настоящето, без да знаем миналото…

Това не прозвуча като укор, а по-скоро като самообвинение. Уил изведнъж пожела това странно момиче да разбере, че може да му се довери и да престане да се крие в черупката си.

— Може би с твоя помощ ще успея — подхвърли той. — Все още не е късно…