Камъните на елфите - Страница 36

— Едър черен жребец — без сянка от смущение отвърна Уил, който добре познаваше правилата на играта.

— Така ли? — възбудено прозвуча гласът на Цефело. — В такъв случай може би имаш късмет, Лечителю. Тази сутрин моите хора намериха точно такъв кон. Обикаляше около лагера ни — изглежда се беше заблудил… Дали пък не е твоят?

— Възможно е — кимна Уил.

— Хубаво животно — отбеляза Цефело. — Взехме го с нас — откъде да знаем на кого е? Сега ще го погледнем…

Конете на циганите бяха вързани недалеч от лагера им. Пазеха ги двама мъже, въоръжени с лъкове и стрели. Цефело ги отпрати с рязък жест и отведе Уил в самия край на редицата с коне. Там беше вързан Артак.

— Точно този е — посочи го Уил.

— Белязан ли е конят ти, Лечителю? — невинно попита Цефело. — Не? Колко жалко. Това щеше да ни улесни. А сега как да сме сигурни, че това е точно твоят кон? Сам разбираш, че е трудно, да не кажа невъзможно, да се определи… От една страна, ако това е твоят кон, нямам нищо против да ти го върна. Но от друга… представяш ли си утре да се появи някой, който също да твърди, че си е изгубил черния жребец, и разбере, че по погрешка съм го дал на теб… Колко неприятно ще се получи…

— Наистина… — в същия угрижен тон отвърна Уил. — Безспорно е така.

— Не че не ти вярвам, нали разбираш? — потърка брадата си Цефело. — Никога не бих се усъмнил в думите на един Лечител. Но… горчивият опит ме е научил да не рискувам. Да не говорим, че без да имаме храна в излишък, сме се погрижили добичето да не остане гладно… Все си мисля, че ни се полага някаква отплата…

— Естествено — кимна Уил.

— Значи се разбрахме — потри ръце Цефело. — Само остава да уточним подробностите. Преди известно време спомена за нещо ценно, което би разменил… Аз също смятам, че така ще е най-справедливо. И в добавка, ако притежателят на коня се окаже някой друг, обещавам да го отпратя, без да споменавам нищо за сделката ни. — И той намигна заговорнически…

Уил се приближи до Артак, потупа го по шията и остави коня да го подуши.

— Всъщност аз не нося със себе си никакви ценни вещи — разпери ръце той. — Така ли? — удължи се лицето на Цефело.

— Нищо, абсолютно нищо — чистосърдечно отвърна южнякът.

— Как така? Нали каза…

— Имах предвид да ви предложа услугите си като лечител — мислех, че това ще представлява интерес за вас.

— Но тези услуги бяха отплата за храната и подслона, нали така?

— Всъщност да — въздъхна Уил. — Освен ако… — В очите на другия отново проблясна интерес. — Защо например не ни вземете с вас — и без това пътуваме в една посока? Тъкмо ще имам възможност отново да ви бъда полезен. Винаги, когато се наложи, ще бъда на ваше разположение…

— Е, да, ако въобще се наложи — Цефело не изглеждаше особено въодушевен. — Във всеки случай нищо не пречи да останете с нас няколко дни… Но ако през това време не прибегнем до вашата помощ, боя се, че ще се наложи да задържим коня. И, разбира се, да се разделим с вас…

— Разбира се — кимна Уил. — Няма да допусна да ви бъдем в тежест.

— И още нещо — този път по лицето на Цефело нямаше и следа от усмивка. — Само да не ти мине през ум да откраднеш коня, Лечителю. Разчитам на твоето благоразумие и се надявам, че ни познаваш достатъчно добре…

Южнякът кимна мълчаливо.

— Ще видим… — мрачно каза Цефело. — Хайде, ела да изпием по чашка. Приключихме с деловите въпроси.

Върнаха се при останалите цигани и Цефело плесна с ръце в знак, че веселието може да започне. Жените донесоха вино, музикантите засвириха, хлапетата се скупчиха около Уил, като го разглеждаха с нескрито любопитство. Южнякът седеше редом с Цефело на почетното място и вождът вдигаше тост след тост в негова чест. Циганите изпразваха чашите си почти на един дъх. Без да остава по-назад, Уил се оглеждаше за Амбърли. Най-после я видя — беше седнала недалеч от него и гледаше безучастно, но Уил, който вече познаваше това нейно изражение, разбра, че изобщо не й беше приятно. Нищо, по-късно щеше да й обясни всичко.

Чашите се доливаха непрекъснато, а музиката не спираше нито за миг — дива, волна и весела. Смехът на циганите ехтеше надалеч в нощта. Силното вино замая главата на Уил и той се чувстваше лек и безгрижен, но някаква частица от замъгленото му съзнание отправяше тревожно предупреждение да бъде нащрек и сякаш за да напомнят за себе си, камъните на елфите убиваха на пръстите в единия от ботушите му.

Цигулките свиреха все по-бързо, дайретата подрънкваха закачливо и скоро неколцина цигани се понесоха във вихрен танц край огъня, а останалите запляскаха с ръце. Завладян от лудешко веселие, Уил пресуши на един дъх чашата си.

След малко някой поде дива и печална песен, а циганите преплетоха ръце и се потопиха в нейния ритъм.

Пред очите на Уил припламна алена коприна и той видя Еретрия, чиято тъмна хубост и този път спря дъха му. Последното, което си спомняше, беше една ослепителна усмивка и две тънки ръце, които се протегнаха към неговите. В ушите му палаво прозвъннаха сребърни гривни. Той вдъхна аромата на косите й и я последва като омагьосан в кръга на танцуващите. После всичко се завъртя пред очите му…

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Събуди се с чувството, че главата му ще се пръсне. Мина известно време, докато осъзна, че не се намира в безвъздушното пространство, а в една от циганските каруци, проснат по гръб. Лежеше върху сламена постелка и се взираше в причудливите форми на завесите. Накъдето и да обърнеше поглед, виждаше само пъстри коприни, ресни и мъниста. През един процеп струеше ярка слънчева светлина и Уил разбра, че вече е утро.