Камъните на елфите - Страница 35

— Към Арбърлън — отвърна Уил. — Аз съм Уил Омсфорд, а това е сестра ми Амбърли.

— Към Арбърлън… — замислено повтори високият мъж. — Значи сте елфи или нещо такова. Все едно. Важното е, че сте загубили коня… Ама че беля. Не беше ли по-разумно поне да се движите по реката, отколкото да тръгнете да пресичате тази безводна пустош?

— Вие сте напълно прав — потвърди Уил — Лошото е, че нямаме време за губене, затова решихме да рискуваме. Пък и… право да ви кажа, надявахме се да ви настигнем. Снощи видяхме, че имате великолепни коне и се питахме… дали не бихме могли да направим размяна за някой от тях…

— Зависи какво искате да размените… — сви рамене високият мъж. — Ако представлява интерес за нас, бихме могли да се съгласим.

— Така са и помислих — кимна Уил…

В това време една старица донесе вода в дървена гаванка. Уил пое съда от ръцете й, пи и едва тогава го подаде на Амбърли, която гледаше изумено. Циганите също не откъсваха очи от тях.

— Познаваш нашите обичаи — отбеляза високият с нарастващо любопитство.

— Аз съм Лечител — обясни Уил. — Помагал съм на всякакви хора, затова…

Циганите възбудено зашушукаха. Около южняка и момичето се събра цяла тълпа. Жените любопитно надзъртаха иззад раменете на мъжете, а хлапетата — иззад пъстрите поли на жените.

— Лечител? Нима? — Мъжът свали шапката си, ниско се поклони и най-после подаде ръка за поздрав. — Аз съм Цефело, вождът на този род.

Уил стисна подадената му ръка, а Цефело за пръв път от началото на разговора се усмихна.

— Това място е доста негостоприемно — имате късмет, че замръкнахте при нас. Чувствайте се като у дома си. Сигурен съм, че имате нужда от една хубава баня и нещо за хапване.

Той им направи знак да го последват и ги отведе по-близо до огъня. Край всяка от каруците бяха извадени пъстри дървени пейчици, черджета и възглавници… На дълга дървена маса беше нареден цял арсенал от мечове, шпаги и ножове. Две хлапета грижливо лъскаха металните остриета. Цефело се обърна към Уил и попита:

— С какво ще започнете — с банята или с вечерята?

— По-добре с банята — отвърна Уил дори без да погледне Амбърли. — А ако остане вода и за сестра ми…

— Ще остане — кимна Цефело, обърна се и извика: — Еретрия!

Зад гърба им прошумоля коприна и след миг Уил се озова лице в лице с най-ослепително красивото момиче, което някога бе виждал. Тя беше дребничка, с нежни черти като тези на Амбърли, но без нейния израз на детинска наивност. Буйните черни коси стигаха почти до петите й, а изпод тежките къдри надничаха, тъмни като нощта, изгарящи огнени очи, С високите кожени ботуши и ризата от алена коприна момичето приличаше на малка разбойничка. У нея имаше нещо дяволито и в същото време женствено, нещо, което стряскаше и вълнуваше едновременно. Уил не можеше да откъсне очи от това момиче.

— Дъщеря ми — небрежно поясни Цефело и се обърна към момичето. — Придружи я да се изкъпе!

— Защо да не придружа него? — с престорена невинност попита момичето.

— Хайде, тръгвай — строго я изгледа Цефело.

— Хайде, малката — на свой ред нареди Еретрия, без обаче да сваля очи от Уил. Амбърли сви рамене и я последва.

Цефело заведе Уил в другия край на лагера, където зад параван от накачени завивки го чакаше ведро, пълно с топла вода. Уил се съблече под зоркия поглед на Цефело и остави дрехите си на тревата, като внимаваше кесията с камъните на елфите да не изпадне от джоба му.

Докато се поливаше с канчето, Цефело продължи да го наблюдава, като разсъждаваше гласно:

— Цял късмет е, че попаднахме на истински Лечител. Обикновено сме принудени да се оправяме сами.

— Ученик съм на Сторите — поясни Уил. — На разположение съм на всеки, който се нуждае от помощта ми.

— Сторите ли? — озадачено го изгледа Цефело. — Ами че те са гноми!

— С изключение на мен.

— Ти май си изключение в много отношения — отбеляза Цефело. — Ако останеш с нас, Лечителю, ще ти осигуря подслон и храна, а ти в замяна ще се погрижиш за нашите болни.

— Готов съм да помогна с каквото мога — отвърна Уил.

— Чудесно. Значи се разбрахме. Ще ти донеса чисти дрехи.

Уил се възползва от моментното му отсъствие, за да измъкне камъните на елфите от джоба на туниката си и да ги премести в единия от ботушите. След малко, пременен с пъстра риза и копринени шалвари, Уил връчи дрехите си на старицата, която им беше донесла вода. Беше му ясно, че преди да му бъдат върнати, те ще бъдат старателно претърсени.

Двамата с Цефело се върнаха край лагерния огън, където ги очакваше Амбърли. Тя изглеждаше не по-малко живописно от самия Уил. Получиха по чиния топла супа и чаша вино, а докато вечеряха, циганите ги наблюдаваха с любопитство, сякаш бяха редки птици. Цефело седеше срещу тях, кръстосал крака на възглавничка с позлатени ресни. Лицето му беше замислено, но съвършено неразгадаемо. Еретрия сякаш беше потънала вдън земя. Когато двамата привършиха с вечерята си, Цефело ги заведе при болните. Уил прегледа всички, един по един, като отдели на всеки нужното внимание. Амбърли му помагаше през цялото време с каквото беше по силите й. Работиха повече от час, без да вдигнат глава. Когато свършиха, Цефело се приближи към тях с най-сърдечната усмивка, на която беше способен.

— Добре се справи, Лечителю. Наш ред е да ти се отплатим. Хайде, ела с мен, да видим какво можем да направим за теб…

Той прегърна Уил през рамо и двамата се отдалечиха, като оставиха Амбърли да разчисти.

— Значи снощи загубихте коня — размишляваше Цефело. — Можеш ли да ми го опишеш?