Камъните на елфите - Страница 42

— Имаш ли нещо против да ти задам един въпрос? — тихо попита момичето.

— Откъде да знам, като още не си ми го задала? — опита се да се пошегува той.

— Ако не искаш, не ми отговаряй, но тази мисъл не ми дава мира, откак напуснахме… Тресавището…

— Да я чуем тогава. — Уил стана сериозен и се премести по-близо до нея, за да вижда лицето й. Озарено от луната, то изглеждаше съвсем бледо. — Ще ми отговориш съвсем честно, нали?

— Разбира се.

— Когато използва камъните… — тя се поколеба, докато намери точната дума, — …стана ли ти нещо?

— Странен въпрос — изгледа я Уил, обзет от някакво предчувствие.

— Знам, че е странен. Отговори ми — настоя тя. — Знаеш ли защо те питам? Гледах те през цялото време и отначало ми се стори… че усилията са ти напразни и не можеш да им въздействаш. Но после… когато те изведнъж оживяха, на лицето ти се изписа нещо… нещо като болка…

Уил бавно кимна. Спомняше си онова смущаващо, непривично усещане, което се беше опитал да изтика в периферията на съзнанието си. И почти беше успял. Нещо като защитен рефлекс… Момичето го наблюдаваше.

— Всъщност, ако не искаш, не говори за това… Сигурно ти е неприятно…

— Не — поклати глава той. — Опитвах се да не мисля за това, но се измъчвах вътрешно… Може би ще помогне, ако поговоря за него. Той си пое дълбоко дъх и продължи:

— Вътре в мен има някаква бариера. Не знам на какво се дължи, но просто съществува и ми пречи да използвам силата на камъните. Разбрах го изведнъж и не вярвах, че ще мога да я преодолея. Ужасно се уплаших. А вие с Еретрия бяхте до мен и демонът се канеше да връхлети върху нас. Това щеше да бъде краят. Тогава… нещо се случи и успях. Питаш дали съм почувствал болка? Не беше точно болка, но усещането определено не беше приятно. Някаква смътна тревога, страх, че се е случило нещо невъзвратимо…

— Може би по някакъв начин магията ти е навредила… — замислено предположи момичето.

— Може би… — съгласи се Уил. — Само че дядо ми никога не ми е споменавал подобно нещо. Възможно ли е при него да е било по-различно и той да не е усещал нищо смущаващо?

— Действително, елфската магия се проявява по различен начин… зависи от човека… — замислено отвърна Амбърли. — И това е напълно естествено, защото тя е дело на духа, а душите не си приличат като капки вода.

— Но ние с дядо ми много си приличаме — възрази Уил. — Във всяко едно отношение. Разбирал съм се с него много по-добре, отколкото с баща ми или с когото и да е било друг. Затова използването на магията би трябвало да ни се отрази по един и същи начин. Но пък ако беше почувствал нещо обезпокояващо, той непременно щете да ми каже.

Амбърли хвана ръката му и тихо каза:

— По-добре недей да ги използваш повече. — Само в краен случай… — опита се да се пошегува Уил, но момичето не се усмихна. Не виждаше нищо смешно в цялата тази работа.

— Всичко това е заради мен… — поклати глава тя. — Повярвай ми, Лечителю, изобщо не съм искала да се забърквам… Но след като така и така се е стигнало дотук, поне ме изслушай. Елфската магия не е шега работа. Последиците от нея понякога могат да се окажат много сериозни и да навредят повече дори от злото, срещу което тази магия е била използвана Нашите книги предупреждават за това и ни съветват да внимаваме, защото магията в известен смисъл… те изразходва, изхабява тялото и душата ти. Не можеш да получиш, без да дадеш — такъв е законът. И все пак и най-тежката телесна рана заздравява, дока то душата… — Тя се приведе към него. В очите й блестяха сълзи. — Не жертвай душата си заради мен. Не го заслужавам.

Поразен, Уил на свой ред взе ръката й в своята, опита се да се усмихне окуражително и обеща:

— Ще внимавам. Пък, кой знае, камъните може и да не ни потрябват отново… Спогледаха се. И двамата не го вярваха.

Посред нощ се разнесе изгладнелият вой на демоните-вълци. Уил и Амбърли скочиха, сепнати в съня си, с разширени от ужас очи. Зловещият вой заглъхна за миг и отново се надигна — остър и пронизващ. Южнякът и момичето грабнаха наметките си, нахлузиха ботушите, оседлаха Артак и се понесоха в нощта.

Дълго препускаха през ливадите, като се придържаха все край гората, а ярката луна озаряваше пътя им. Хладният нощен вятър донасяше до тях воя на демоните някъде откъм Мърмидон.

Артак, нахранен и отпочинал, преодоляваше разстоянията без усилие. Равномерният му бяг доста ги отдалечи от преследвачите. И все пак Уил не се съмняваше, че демоните-вълци ще ги настигнат и се ядосваше на себе си. Трябваше да очаква, че ще стане точно така. Камъните на елфите ги бяха издали при Тресавището и демоните ги бяха последвали незабавно.

А все още бяха твърде далеч от долината Рен, въпреки че яздеха повече от час. За ужас на Уил воят вече не идваше само откъм гърба им — друг, смразяващ кръвта вой му отговори от север, откъм подножието на Драконовите зъби. Вълците ги бяха обкръжили. Може би само на запад пътят им все още бе отворен? Или и там, както при Сребърната река, ги чакаше капан? Дали пък демоните не ги дебнеха в долината на Рен, за да ги довършат? Но нямаха друг избор, освен да рискуват Воят на преследвачите им ставаше оглушителен. Демоните, примамени от близостта на плячката, се носеха с удвоени сили. Уил пришпори Артак. Жребецът препускаше с отметната назад глава, облян в пот. Но онези от север също ги бяха надушили и предвкусваха кървавата схватка. Междувременно ездачите бяха навлезли в дивата пустош Стрелехайм, което означаваше, че долината на Рен не е далеч. Уил разчиташе единствено на това.