Камъните на елфите - Страница 43

Течеше третият час от преследването и воят се разнасяше толкова наблизо, че Уил имаше чувството, че настръхналите туловища всеки миг ще изскочат Зад гърба им. Дрехите на ездачите бяха залепнали от пот, а очите им смъдяха от облаците пепел, които силният вятър запращаше в лицата им. Изведнъж забелязаха в далечината скалистите възвишения, които обграждаха долината на Рен, и свърнаха към тях, без да се бавят нито за миг. Конят летеше, устремен напред, напрегнат до крайност, а от разширените му ноздри капеше пяна. Южнякът и момичето се бяха вкопчили в него така отчаяно, сякаш тримата представляваха едно цяло.

Черният жребец прелетя като вятър през пролуката между скалите и Уил се озърна неспокойно — очакваше засада. Но противно на страховете му, никой не ги дебнеше в долината Рен. Това му вдъхна известна надежда. Може би все пак щяха да успеят да се измъкнат… А стигнеха ли веднъж горите на елфите…

Тогава какво? Уил трепна като попарен. Какво очакваше всъщност? Че някой ще им се притече на помощ? Та нали никой освен Аланон не знаеше за пристигането им, а той сякаш беше потънал вдън земя. Двамата не можеха да разчитат, че веднъж преминали границата на елфското кралство, ще намерят закрила. Демоните отдавна бяха проникнали в Арбърлън, самото сърце на кралството, и се опитваха да го унищожат. Те нямаше да се спрат пред нищо и Уил внезапно осъзна заблудата си. Тук дори бяха още по-уязвими, защото гората щеше да им попречи да се спасят с бягство, както досега. Сами се бяха напъхали в капана! Какъв глупак се беше оказал само, какъв глупак! Идеше му да извика от яд и безсилие. Пътищата им за бягство бяха отрязани и грешката беше единствено негова. На всяка цена трябваше да се измъкнат оттук. Мисълта му трескаво работеше. Камъните на елфите. В тях беше единственият изход.

В следващия миг чу писъка на Амбърли и рязко се извърна. С разширени от ужас очи момичето сочеше някъде нагоре.

Уил видя чудовищната птица, която се приближаваше към тях като тъмен облак. Птицата разбра, че са я забелязали и от гърлото и се надигна пронизителен крясък. Само по чудо можеха да избягнат грамадния клюн и острите, закривени нокти. Уил пришпори Артак, но бедното животно беше вече на края на силите си и едва се държеше на краката си. Ако успееха да стигнат гората, бяха спасени. Такава грамадна птица не би могла да се провре през гъсто преплетените клони. Но щяха ли да успеят?

Трябваха им още само няколко секунди. Птицата се спускаше към тях, застрашително разперила криле. Изведнъж Уил забеляза ездача на гърба й — тъмна фигура с неясни очертания и червеникави искрящи очи. Южнякът изтръпна под погледа на тези очи и целият му кураж се изпари.

За миг реши, че с тях е свършено. Но верният Артак с последен, отчаян отскок преодоля разстоянието, което ги делеше от гората, и тримата се озоваха под закрилата на почти непреодолимите дебри.

Жребецът се провря между дърветата и успя да излезе на тясна горска пътека. Храсталаците драскаха немилостиво лицата и ръцете на двамата ездачи. Южнякът и момичето се приведоха напред.

От ужас, изтощение и превъзбуда Артак бе станал почти неуправляем. Носеше се напред като навит на пружина — Уил чак се уплаши да не би да сбърка посоката и вместо да се отдалечат от преследвачите си, да налетят на тях. Напразно дърпаше юздите на жребеца в стремежа си да го поукроти. Вече се беше примирил, че нищо не е в състояние да накара коня да спре, и изведнъж едва не изхвърча от седлото — така рязко закова на място Артак. Спря, наведе глава и тихо изцвили. От хълбоците му се вдигаше димяща пот. Уил и Амбърли се спогледаха в недоумение.

И тогава пред тях изникна като изпод земята една висока фигура, загърната в тъмен плащ. Това стана толкова бързо, че Уил нямаше време дори да извади камъните на елфите. Тъмната фигура пристъпи напред и потупа запотения гръб на Артак. Уил зърна лицето под спуснатата качулка. Беше самият Аланон.

— Всичко наред ли е? — попита тихо той и пое от седлото Амбърли, сякаш беше лека като перце.

Момичето само кимна — още не можеше да дойде на себе си от учудване и уплаха.

— Къде се губиш, Аланон?! Вече мислехме, че си мъртъв! — възкликна Уил.

— Все бързате да ме отпишете… — промърмори друидът.

— Аланон, трябва да се измъкнем оттук час по-скоро — Уил се озърна неспокойно и заговори почти на един дъх. — Демони-те-вълци ни преследват още от Мърмидон, а и една гигантска черна птица…

— Почакай, Уил…

— … за малко да връхлети върху нас…

— Уил! — извика Аланон. Южнякът спря по средата на думата и го погледна изумено. — Ще ми позволиш ли да взема и аз думата, млади момко? Уил се изчерви и кимна.

— Благодаря. Исках да ви кажа, че засега сте в безопасност. Вождът на демоните надушва присъствието ми и се е разпоредил да бъдете оставени на мира. Омръзна му да се разправя с мен и е решил да поизчака.

— Сигурно ли е това? — Уил го погледна с известно недоверие.

— Абсолютно сигурно. Хайде сега, седнете и си поемете дъх.

Южнякът и момичето седнаха уморено на един дънер. Аланон остана прав.

— Трябва да продължим, към Арбърлън още тази вечер. Но нищо не пречи да починем малко — рече друидът.

— Как всъщност се озова тук? — попита го Уил.

— И аз бих ви задал същия въпрос — усмихна се Аланон. — Какво точно се случи при реката?

— Спаси ни Кралят на Сребърната река — отговори южнякът.

— И дори разговаря с нас — тихо допълни Амбърли.

— По-точно с теб — отбеляза Уил. — А ти, Аланон, как се измъкна? Също с негова помощ ли?