Камъните на елфите - Страница 47

— Разбирам чувствата ти, принце, но опитай се поне за миг и ти да се поставиш на мястото на някой друг. Гневът не води до нищо добро… Докога ще се въртим в този омагьосан кръг?

Той замълча, обгърна с поглед лицата на всички присъстващи и разпери ръце:

— Не знам какво е накарало Амбърли да си отиде оттук. Не знам и какво я е накарало да избере Хейвънстед за свой втори дом. Но нямам право да я съдя, нито пък вие имате това право. Станалото — станало. Важното е, че все пак се върна. Направи го само заради вас, не я карайте да съжалява, че го е сторила. Знаете ли каква смелост се искаше от нея, за да вземе това решение? Знаете ли какво е преживяла, докато стигне дотук? През цялото време демоните бяха по петите й и все още са. Затова оставете упреците и помислете за своята собствена отговорност.

Старият крал и Андер го слушаха с напрегнати горящи очи, но Емер Чиос изведнъж го прекъсна:

— В такъв случай защо първо не я заведе при Елкрис, друиде?

— Не бих го направил зад гърба ви — твърдо каза Аланон. — Исках първо да получа вашето съгласие, доблестни мъже на Арбърлън.

Той сложи ръка на рамото на Амбърли и продължи:

— Настъпи моментът да направите избора си. Кой от вас ще й гласува доверие?

В залата се възцари гробна тишина. Всички се раздвижиха неспокойно, размениха бързи погледи, но никой не взимаше думата.

Андер усети, че настойчивият поглед на Аланон беше вперен в него. Очите на двамата мъже се срещнаха и размениха някакво безмълвно послание.

Андер се изправи, заобиколи масата и се изправи пред Амбърли. Тя трепна като подплашена сърна, но принцът се наведе, целуна я по челото и я притисна до гърдите си.

Емер Чиос се приближи към тях, обърна се към останалите и разпери ръце:

— Е, господа, можем поне да опитаме…

Криспин погледна към краля, чието лице си оставаше непроницаемо, и след моментно колебание се присъедини към малката групичка.

Трима подкрепяха Амбърли, трима останаха по местата си. Кралят въпросително погледна Арион, но той само поклати глава:

— Казах вече. Не мога просто да махна с ръка и да забравя.

Лицето на Пинданон също остана мрачно изопнато:

— Гласувам доверие единствено на нашата армия. — Поколеба се и добави: — И на теб, Кралю. Затова — да бъде както ти решиш.

В този миг всички погледи бяха приковани в Ивънтайн. Старият крал остана известно време вглъбен в себе си и на лицето му се изписа тъжна решителност. После каза с тих, но ясен глас:

— Тогава Амбърли ще застане пред Елкрис. Благодаря ви. Разпускам Съвета.

Арион Елеседил напусна залата смръщен като буреносен облак, без да удостои с поглед никого.

Андер остана загледан след него и Уил Омсфорд видя болката и разочарованието, които се изписаха на лицето на принца. Разривът между двамата братя не остана тайна за никого, но в този момент гласът на Аланон отново прикова вниманието. Друидът оповести, че Амбърли е на края на силите си от изтощителното пътуване и ще си почине някой и друг ден, преди да се изправи пред Елкрис. После заседателите се оттеглиха. В залата останаха само кралят и трите фигури, загърнати в тъмни плащове. Друидът прошушна нещо в ухото на краля и той макар и неохотно също напусна залата.

— Амбърли — обърна се Аланон към момичето, когато останаха сами — искам да отидеш при Елкрис още тази вечер.

— Но нали… — невярващо започна момичето и изведнъж рязко поклати глава. — Не. За днес ми стига. Имам нужда да събера мислите си, преди да застана пред нея! Пък и ти сам каза, че…

— Тактически ход — смигна друидът. — Имах нещо на ум. Какво те притеснява чак толкова? Ще застанеш пред Елкрис такава, каквато си — нямаш нужда от специална подготовка. Амбърли се озърна безпомощно, като хваната в капан.

После изведнъж раменете й се разтърсиха от ридания. Наистина й беше дошло твърде много. Цялата й съпротивителна сила сякаш се беше стопила и тя стоеше пред тях крехка и уязвима. Аланон се опита да я прегърне, но тя отблъсна ръката му, извърна се настрана и продължи да плаче — горчиво, безутешно. Уил Омсфорд я гледаше със свито сърце, безпомощен да й помогне. Най-после Амбърли спря да плаче и задавено прошепна:

— Аланон, наистина ли трябва да отида още тази вечер?

— Да, принцесо — твърдо каза друидът. Последвалото мълчание се стори на Уил Омсфорд безкрайно.

Най-после Амбърли отвърна с тих равен глас:

— Добре тогава.

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Бледа сребриста лунна светлина заливаше улиците на спящия Арбърлън. Летният задух бе отстъпил място на нощната прохлада, напоена с ухания. Замрелият през деня живот на дребничките чевръсти горски обитатели и градинските буболечки беше в стихията си.

Свещената Елкрис се издигаше на своето хълмче самотна и някак встрани от кипящия, жужащ и пърхащ живот. Нейната собствена нощ бавно и неумолимо приближаваше. Смъртта вече я бе белязала, посегнала бе на съвършената й красота, привела бе гордата й корона към земята, заменила бе огнената руменина на листата й с бледност. Извисявала се доскоро като символ на живота, днес тя стърчеше като призрачен скелет — гледка едновременно и жалка, и зловеща:

Амбърли, Аланон и Уил Омсфорд стояха в подножието на хълма смълчани и напрегнато се взираха в умиращото дърво. Накрая Амбърли каза с глух задавен глас: — О, Аланон, колко ли страда…

Спуснал качулката ниско над очите си, друидът не отговори.

— Наистина ли не можеш да направиш нищо за нея? — погледна го момичето.

— Само ти можеш да й помогнеш — беше отговорът на друида.