Камъните на елфите - Страница 52

— Съзнавам и още как! — друидът удари с юмрук по масата. — Но нямах друг избор, не разбираш ли! Затова още веднъж ти повтарям — повярвай в себе си, вместо да се самосъжаляваш! Бих искал да дойда с вас, бих искал да мога да ти помогна, но, уви, мога само да ти дам кураж… Разбери, и аз имам нужда от помощта ти, Уил Омсфорд! Моята магическа сила не е достатъчна, за да бъдат спасени елфите! Трябва да направим и невъзможното, за да успеем! Защото сме останали само ние двамата — ти, с твоите камъни на елфите и аз, с магията, която владея. За съжаление вълшебствата на Стария свят отдавна са загубени за елфите…

— Не се боя за себе си, а за Амбърли — въздъхна Уил. — Представи си, че не успея…

— Трябва да успееш — твърдо каза друидът. — Не може да не успееш. Направи го заради Амбърли!

— Само ако зависеше от мен…

— А от кого зависи? — усмихна се Аланон. — Дядо ти навремето също се измъчваше от съмнения, не вярваше, че притежава сила, способна да унищожи Владетеля от Уорлок. Но все пак успя.

Спогледаха се безмълвно. Светлината на газовата лампа озаряваше лицата им. После Аланон бавно се изправи.

— Имай повече вяра в себе си, южняко. Веднъж вече успя да преодолееш съпротивата и да пробудиш магията. Защо да не успееш пак? Сигурен съм, че ще успееш. Ти си наследник на Шанара — силен и неустрашим род, не забравяй това, когато отново те налегнат съмнения.

Той му подаде ръка, здраво стисна неговата и продължи бавно, сякаш изричаше заклинание:

— Вярвам, че ще откриете Свещения огън и ще се върнете в Арбърлън живи и здрави…

Погледите им отново се срещнаха.

— Надявам се да е така — тихо отвърна Уил.

Ивънтайн Елеседил остана в кабинета си дълго след като тримата бяха тръгнали. Седеше в креслото неподвижен, загърнат в мантията си, вперил поглед в самотния пламък на газовата лампа. Потънал в мислите си, дори не усети, че отдавна е минало полунощ.

Най-после въздъхна и се изправи. Угаси лампата и уморено закрачи към спалнята си. Амбърли тръгваше на разсъмване. Оставаше му само да я чака и да защитава Арбърлън, докато тя се върне.

Докато старият крал се отдалечаваше по коридора, Неузнаваемия не го изпускаше от очи.

А в гората, недалеч от Арбърлън, Дагда Мор възбудено крачеше напред-назад и червените му очички проблясваха. Този път нямаше да има прошка. Щеше да ги унищожи до крак. Но първо щеше да се погрижи за момичето.

Погледна към близките шубраци, щракна с пръсти и към него с израз на вярно куче се приближи Косача.

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Призори небето над Арбърлън беше металносиво, покрито с кълбести облаци. Докато южнякът и момичето се облекат и закусят, заваля. Дъждът, който отначало леко барабанеше по стъклата, скоро заплющя като порой. В далечината отекваха гръмотевици.

— Още по-добре — отбеляза Аланон. — Никой няма да пред положи, че ще тръгнете в такова време.

Загърнати в дългите плащове с качулки, те последваха друида. Той ги поведе към западния край на града, откъдето започваха стръмните склонове на Каролан. Придвижваха се почти пипнеш ком покрай градинските огради, а когато отминаха и тях, гледаха да се придържат в сянката на дърветата. Духаше остър пронизващ вятър и дъждът плющеше в лицата им, въпреки че се опитваха да се движат приведени. Ботушите им шляпаха в дъждовните потоци или затъваха в разкаляната земя.

В самия край на града се издигаше някаква самотна постройка, която приличаше на обор. Аланон се запъти натам. Стените й бяха порутени, прозорците — изпотрошени, а вратата зееше, но все пак беше някакъв подслон. Яслите отдавна бяха празни, но във въздуха още се усещаше острата тръпчива миризма на тор. Тримата изтръскаха и изцедиха доколкото можаха подгизналите си плащове и в същия миг се появиха като изпод земята двама елфи гвардейци. Аланон се обърна към Амбърли и й каза:

— Разполагаме с не повече от пет минути.

Момичето го изгледа учудено.

В дъното на конюшнята имаше нещо като малка стаичка. Аланон тръгна натам. Южнякът и момичето го последваха. Зад дървената преграда ги чакаше Криспин, а също и някаква жена със спусната ниско пред лицето качулка. В мига, в който ги видя, жената отметна назад качулката и Уил видя чертите на Амбърли, с тяхното изящество и мекота, и същите ясни очи, но вече със ситни бръчици около тях. Майката на Амбърли! Все пак друидът беше удържал обещанието си. Двете жени се хвърлиха в прегръдките си. Останалите излязоха безшумно и ги оставиха насаме в малката стаичка.

— Добре се справихте. Не са ви проследили — обърна се друидът към младия гвардейски капитан.

Криспин и другарите му бяха загърнати в сиво-кафяви пелерини, имитиращи цветовете на гората. На поясите им бяха затъкнати остри ножове, а на гърба на всеки висяха меч, лък и стрели. Криспин кимна за поздрав на Уил и размени няколко думи с другарите си. Само след миг гвардейците плъзнаха във всички посоки, безшумни като сърни.

Петте минути изтичаха. Равномерното почукване на дъждовните капки сякаш отмерваше времето. Най-после Аланон се приближи до дървената преграда и тихо почука. Амбърли и майка й се появиха с подпухнали зачервени лица. Аланон хвана ръката на момичето и я задържа в своята.

— Време е, принцесо! Криспин ще ви изведе от града. Аз ще остана тук с майка ти. — Той помълча и добави: — Спокойно, моето момиче. Ти ще се справиш.

Амбърли само кимна и за последен път се притисна до майка си. Аланон се обърна към Уил:

— Късмет, Уил Омсфорд! Помни, че разчитам на теб.