Камъните на елфите - Страница 53

И той се отдръпна назад, а младият Криспин поведе южняка и момичето, като им прошепна:

— Стойте плътно зад мен.

После остро изсвири, за да даде сигнал на гвардейците си, и тръгна, без да се обръща. Уил и Амбърли го последваха.

Криспин сви по една пътека, която отиваше на изток към Каролан. От време на време като сянка край тях се мяркаше някой от останалите гвардейци и след миг потъваше отново в горския гъстак.

Пътеката се изкачваше все по-нагоре и все повече се стесняваше, гората почти се сключваше около тях. Мокрите от дъжда дънери проблясваха от двете им страни, а долу, през сребристата изтъняваща мъгла се виждаше да лъкатуши река Песнопойка.

Изкачването продължи дълго и беше доста мъчително заради хлъзгавата разкаляна почва под краката им. В далечината се чуваше грохотът на придошлата от дъжда река — грохот, който бе по-силен дори от воя на вятъра.

Неочаквано излязоха от гората и се озоваха пред един от притоците на Песнопойка. На няколко крачки от тях се полюшваше стар шлеп, натоварен с някакви щайги и покрит с платнище.

Криспин се запъти право към него и помогна на южняка и момичето да се качат. Настани ги на сухо в импровизираната кабина под платнището и им забрани да излизат оттам, докато не им каже. Когато очите им свикнаха с полумрака под платнището, Уил и Амбърли забелязаха складираните в единия ъгъл хранителни продукти, боеприпаси и завивки.

Два дни останаха така — опрели гръб на щайгите, потънали в мислите си. Усещаха равномерното клатушкане на шлепа, слушаха монотонното барабанене на дъжда по платнището и гледаха през един тесен процеп смраченото металносиво небе. Лека-полека изпаднаха в мечтателно полусънно състояние, но да се спи беше невъзможно. От време на време задрямваха, за да се събудят още по-отпаднали и унесени. Крайниците им се схванаха, мускулите и ставите ги боляха, а от непрекъснатото люшкане започна да им се повдига.

Времето сякаш беше спряло. Двамата прекараха в тясното затворено пространство почти две денонощия съвсем сами. От време на време надникваше Криспин или някой от гвардейците, колкото да се увери, че са добре и всичко е наред. Къде спяха и кога се хранеха техните спътници, така и не им стана ясно. Във всеки случай някои от шестимата непрекъснато беше на пост пред кабината, а от време на време до ушите на Уил и Амбърли долиташе и тих разговор.

Лека-полека южнякът и момичето научиха гвардейците по имена, а някои и по физиономии. Дребничкият, мургав, вечно усмихнат елф например беше Дилф, а мълчаливият, широкоплещест здравеняк — Кетсин. Трудно биха различили Киан от Рин или Кърмак от Пед, но не можеха да сбъркат избухливите възгласи на Киан, нито хлапашкото подсвиркване на Пед. С Криспин общуваха по-често, тъй като той идваше час по час да се осведоми за нуждите им, но не се заседяваше при тях, а бързаше да се върне на поста си.

Единствено разговорите ги крепяха и правеха пътуването поносимо. Тези разговори, започнали като плахи опити да избягат от скуката и самотата, постепенно се превърнаха за тях в необходимост, в истинско откровение. Уил неусетно бе успял да измъкне Амбърли от черупката й, или по-скоро — тя сама бе пожелала да го стори. Момичето вече не странеше от него, не се страхуваше да му се довери, изслушваше го с живо участие и сама го разпитваше за всичко — за детството му, за живота в Сенчест дол, за дядо му и Флик… Обичаше да слуша разговорите му за годините, прекарани при Сторите, за мечтите му да се завърне на юг като Лечител, Въпросите й издаваха не обикновено любопитство, а неподправен интерес. На свой ред тя също с часове му разправяше за себе си, за обичаите на елфите, за съкровената си надежда един ден хората по-лесно да намират път един към друг — въпреки различията в расите, възпитанието и вярванията.

През тези мигове на радостно откровение мислите им се преплитаха, чувствата им се предаваха един на друг, а душите им се свързваха с хиляди невидими нишки. Всеки от тях виждаше собствените си надежди, тревоги и страхове, изобразени в очите на другия. Но сякаш по негласно споразумение нито веднъж не заговориха за опасността, която тегнеше над тях, нито за преследването, на което бяха подложени. По-късно щеше да има достатъчно време за това. Разговорите им даваха една възможност да се откъснат за малко от тягостното настояще и те с радост се възползваха от нея.

Общуването беше единствената им утеха. Самотни лесно биха могли да изпаднат в плен на безверието и отчаянието. Непрекъснатите дъждове, монотонното поклащане на шлепа, тясното затворено пространство биха им навявали тягостни мисли, а така, погълнати от разговора си, те сякаш не ги забелязваха. Всеки от тях откриваше в близостта на другия, в самото му присъствие някаква радостна сигурност, неизпитвана досега. Наскоро животът и на двамата рязко се бе променил — разтърсени из основи, те бяха живели като насън. Сега започваха да откриват нови хоризонти и бъдещето не им изглеждаше чак толкова страшно. Каквито и изпитания да им поднесеше съдбата, поне щяха да ги посрещнат заедно. Тази мисъл им даваше сили.

По време на това двудневно пътуване в топлия синкав полумрак, сякаш вътрешност на раковина, Уил Омсфорд усети, че с него става нещо странно. В душата му се зараждаше някакво чувство, отпърво неясно, после вече болезнено силно, докато в един миг разбра, че отсега с Амбърли Елеседил ще го свързва нещо много повече от поетата по задължение отговорност.

Привечер на втория ден пристигнаха в дъбова гора. Все още валеше и от запад продължаваха да прииждат тъмни облаци. В гората беше усойно и ги прониза хлад. От двете им страни се извисяваха брястове, черни дъбове и почти непроходими храсталаци. Не се чуваше никакъв друг звук освен ромоленето на дъжда в листата и тихото плискане на река Песнопойка.