Камъните на елфите - Страница 55

— Бягайте! — неистово крещеше той. — Спасявайте се!

Пед и Кърмак се втурнаха към шлепа, Криспин остана да изчака разтреперания Дилф, метна го през рамо и също хукна към реката.

Амбърли, затаила дъх, отчаяно се взираше към гората. Къде ли се губеше Уил Омсфорд?

— Вдигни котва! — извика Криспин.

Кетсин побърза да изпълни заповедта. Миг по-късно Криспин и Дилф се метнаха на борда и тежката лодка полека се оттласна от брега.

Тогава, в последната минута, от гората изскочи Уил. Амбърли първа го забеляза и точно се канеше да му извика, Камъните на елфите 173 когато изведнъж звукът заседна в гърлото й. Непосредствено зад бягащия Уил се появи нещо огромно, нещо като… — Пази се! — изкрещя тя.

Южнякът я погледна, направи няколко скока и с последно отчаяно усилие се добра до брега. За малко щеше да полети във водата, ако двама от гвардейците не го бяха хванали. Издърпаха го на борда и лодката започна да набира скорост. Кетсин застана на руля, а Уил, останал без капчица сила, се просна на дъното на лодката и опря гръб на струпаните щайги. Амбърли свали наметалото си и го загърна.

До него положиха Дилф, който трепереше като трескав, мяташе се и бърбореше несвързано:

— Мъртви са… Избити до крак… Разкъсани на парчета… Това беше демонът… Киан и Рин — също… Той ни чакаше…

Амбърли срещна погледа на Уил и прочете в него потвърждение на ужасната истина.

Демонът, наречен Косача, и този път ги беше причакал. Той знаеше предварително всяка тяхна стъпка.

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Веднага след Дъбовата гора река Песнопойка правеше за вой наляво и продължаваше по криволичещия си път към езерото Инисбор. Когато елфите най-после отклониха ладията в едно тясно, закътано заливче на юг от главния приток, минаваше полунощ. Намираха се в най-северния край на Пущинаците, което означаваше, че доста се бяха отклонили от пътя си. Черни облаци закриваха небето и дори острите очи на елфите едва се ориентираха в непрогледната нощ. Вятърът беше спрял, само ситните иглички на дъжда все така се забиваха в очите им.

Гвардейците изтеглиха ладията на крайбрежния пясък и здраво я завързаха. После се пръснаха и безшумно обходиха района, докато се уверят, че нищо не ги заплашва. Криспин намери за по-разумно да тръгнат чак сутринта, но нареди на Уил и Амбърли да не излизат от кабината. Завиха се с дебели одеяла и затвориха очи с успокояващото усещане, че най-после имат твърда земя под краката си. Елфите се редуваха на пост пред кабината до сутринта.

Призори взеха толкова оръжия и провизии, колкото можеха да носят, избутаха ладията в реката и оставиха течението да я отнесе. После тръгнаха направо през Пущинаците — мрачно, неприветливо място, осеяно с бурени, мочурища и шубраци, където рядко стъпваше човешки крак. Освен това тук обикаляха разни изгладнели създания, водени от принципа „По-добре хищник, отколкото плячка“.

— Бих предпочел да не минаваме оттук — сви рамене Криспин, — но нямаме друг избор. Ако всичко вървеше по план, от поста на Дъбова гора трябваше да получим коне и да минем през Скалист рид, като заобиколим Пущинаците. Но за съжаление при създалите се обстоятелства просто се налага да минем оттук, за да скрием следите си.

— Едва ли ще заблудим Косача толкова лесно… — поклати със съмнение глава Уил.

— Той, разбира се, ще продължи да ни преследва — съгласи се капитанът на елфите, — но поне няма да има друга възможност да ни изненада от засада. При Дъбова гора беше успял да ни причака, защото неизвестно как беше вече разбрал за нашето идване. Но сега вече доста ще трябва да се поизмъчи, докато ни открие. В тази подгизнала, мочурлива почва не остават никакви следи. Пък и Кетсин е роден тук и познава мястото като петте си пръста. Тъй че този път предимството е на наша страна.

Уил Омсфорд обаче не беше толкова сигурен. След бягството си от Паранор Аланон се беше надявал, че демоните няма да открият следите му. Той самият бе вярвал, че след като Кралят на Сребърната река ги отнесе на другия край на езерото Дъга, демоните няма да ги догонят. Но демоните винаги се оказваха там, където човек най-малко ги очакваше. Те бяха същества от друга епоха — зловещи, всемогъщи и непредсказуеми. Дори Аланон го признаваше. И винаги беше нащрек. Щом дори той, магьосникът, не успяваше да ги надхитри и да им се измъкне, то какво оставаше за една шепа млади елфи?

Но, истината беше, че нищо не можеше да се направи. Откъдето и да бяха минали, Косача щеше да ги проследи, рано или късно. Оставаше само да се надяват, че и този път ще успеят да му избягат.

Друго беше страшното. Откъде Косача би могъл да знае, че са се отправили към Дъбова гора? Значи, въпреки усилията си, Аланон не бе успял да заблуди шпионина. А защо? И каква ли част от действителния план му бе известна в такъв случай? Ако врагът знаеше всичко — дори и крайната им цел — тогава какво?

Тази ужасяваща мисъл му изглеждаше вече напълно възможна. Кръвта в жилите му се смрази. Шпионинът наистина съществуваше и по някакъв начин бе подслушал среднощния разговор в кабинета на Ивънтайн. Щом знаеха за явката при Дъбова гора, демоните бяха разбрали и останалото. В такъв случай можеха да не си правят труда дори да ги преследват, а просто да ги причакат в Дивата пустош, на края на пътя им.

Тази мисъл измъчваше Уил Омсфорд през целия ден. Тя не излизаше от ума му, докато се провираше през бодливите храсталаци, докато газеха рядката кал, дишаха блатните зловония. Взираха се напрегнато напред в мъглата и почти не разговаряха помежду си. До вечерта бяха капнали от умора. Спряха за нощувка в подножието на едно хълмче. Мястото им се стори закътано, но все пак не се осмелиха да запалят огън. Привършиха набързо вечерята от изсушено месо и плодове и се загърнаха в одеялата. Амбърли седна по-близо до Уил. Разпилените й коси я обгръщаха като наметка. Само очите й проблясваха изпод падналите кичури.