Камъните на елфите - Страница 54

Елфите-гвардейци привързаха шлепа до брега и се отправиха към една стара дървена колиба със спуснати капаци на прозорците. Уил и Амбърли поразкършиха схванатите си тела и ги последваха.

Капитанът на елфите изглеждаше някак угрижен и размени бърз поглед с Дилф. Това не убягна от вниманието на Уил и той попита:

— Какво има? Нещо не е ли наред?

— Главният пост е навътре в гората, на едно хълмче, за да наблюдава околността. Трябва да са ни видели, но сигурно дъждът им е попречил. — размишляваше Криспин на глас.

— А тази колиба? Има ли някой вътре?

— Там е работата, че няма. А обикновено оставят пост и тук. — Капитанът на елфите сви рамене. — Но може би постовите са се събрали горе заради лошото време. Нищо чудно, че никой не ни очаква — нали не бяха предупредени за пътуването ни. — Той хвърли бърз поглед към гората — Ще ме извините ли за момент?

Направи знак на гвардейците си и те се скупчиха около него. До Уил и Амбърли долитаха възбудените им приглушени гласове. Момичето поклати глава:

— Нещо не е наред… Опита се да те успокои, нали? — Смята, че няма сериозни причини за безпокойство…

— По нищо не личи, че смята така — въздъхна момичето.

Краткото съвещание на гвардейците беше приключило и те се разпръснаха. Кетсин застана на пост при шлепа, Кърмак и Пед се скриха в сянката на дърветата, а Криспин даваше последни инструкции на Дилф, които Уил дочу:

— Вземи Рин и Киан и идете до главния пост. Ако пътят е чист и всичко е наред, веднага се върнете.

Уил пристъпи крачка напред:

— Тръгвам с тях.

— Излишно е — поклати глава Криспин.

— Не смятам така, капитане. Нося отговорност за Амбърли и ми е гласувано доверие да осигуря защитата й. Ако не мога да помогна с нещо на твоите хора, поне няма да съм им в тежест. Моля те, остави ме да тръгна с тях!

Криспин помисли малко и кимна:

— Както искаш. Само не се отделяй от тях — не познаваш района.

Уил се обърна към Амбърли:

— Ще се върнем бързо — не се притеснявай.

Тя кимна, без да продума, и го изпрати с поглед.

Четиримата се промъкваха през подгизналата от дъжда гора безшумно като призраци. Мъглата ги обгръщаше отвсякъде и влагата се просмукваше в самите тях. С всяка изминала минута Уил Омсфорд ставаше все по-неспокоен.

Изведнъж Киан и Рин, които вървяха отпред, се разделиха и изчезнаха в две противоположни посоки между дърветата. Само след миг Уил и Дилф се озоваха на открита поляна и елфът се приведе ниско над земята, като дръпна и Уил след себе си. После посочи към върховете на дърветата и прошепна само:

— Ей там!

Уил вдигна глава и видя наблюдателницата сред огромната корона на един стар дъб. Всичко изглеждаше замряло и неподвижна. Дори фенерът не беше запален. Горе сякаш нямаше жива душа. Което беше абсурд.

Рин и Киан, коленичили в тревата недалеч от тях, също не сваляха поглед от наблюдателницата. Дилф тихичко изсвири, за да привлече вниманието им. После направи знак на Киан да се качи горе, а на Рин — да огледа околността.

Киан притича до дъба под прикритието на съседните дървета и се покатери, бърз като котка. Рин тръгна наляво, а Уил и Дилф — надясно, като се оглеждаха на всички страни. Поставете сякаш бяха потънали вдън земя.

Изведнъж Уил се препъна в нещо и се просна по лице. Когато се надигна, видя в краката си безжизненото обезобразено тяло на млад елф. Встрани лежаха още две разкъсани, почти неузнаваеми тела. Очите му се разшириха от ужас.

— Дилф! — едва успя да прошепне.

Елфът се намери до него за частица от секундата и приковал поглед в кървавата гледка, изсвири остро, пронизително. Рин веднага дотича, а Киан подаде глава от наблюдателницата и тревожно се озърна. Дилф размаха ръце, подканяйки го да побърза.

Киан започна да се спуска надолу, но изведнъж се скри от очите им, сякаш се изпари във въздуха. В същия миг се разнесе ужасеният му вик, тялото му полетя стремително надолу и тупна на тревата като прекършен клон.

— Бягайте! — извика Дилф и тримата се метнаха в храстите. Мисълта на Уил трескаво работеше. Някой беше избил целия преден пост и ако не побързаха, същото можеше да сполети и Амбърли. Той хукна напред като обезумял, прескачаше дънери и паднали клони, провираше се като сърна между дървета та. Сърцето му бясно блъскаше в гърдите, а по лицето му се стичаше пот. Дилф и Рин едва успяваха да го следват.

Животът на Амбърли беше в опасност и той трябваше да стигне до нея, преди да е станало късно.

Викът на Рин разцепи заспалата гора. Уил прехапа устни, но не се обърна — не можеше да му помогне, а всяка секунда беше ценна. Трябваше поне да успее да предупреди останалите, преди чудовището да го е настигнало. Каквото и да се случеше с него, Амбърли трябваше да се измъкне оттук на всяка цена.

Скоро съвсем притъмня и дъждът се усили. В далечината страховито отекваха гръмотевици. Дори във воя на вятъра имаше нещо злокобно.

Елфите на брега на Песнопойка неспокойно пристъпваха от крак на крак в очакване на завръщането на другарите хи. По дрехите им не бе останало сухо местенце.

Изведнъж се разнесе оня кратък, пронизителен вик, който ги накара да настръхнат. Разтреперани се спогледаха и Криспин, който пръв се съвзе, нареди Амбърли веднага да се скрие на шлепа и повика Пед и Кърмак при себе си. С извадени мечове тримата обходиха поляната, а в това време Кетсин отвързваше шлепа.

Амбърли се сгуши в дъното на кабината, заслушана в злокобното свистене на вятъра. После изведнъж рязко се изправи, отметна платнището и се подаде навън. Каквото и да се случи, нямаше да се крие като в миша дупка. Неизвестността я плашеше повече дори от самата опасност. Кетсин, наведен над въжетата, усети присъствието й и й направи знак да се прибере, но тя не го послуша. Останалите трима стояха на поляната с лице към гората и се взираха между дърветата. Голите остриета на мечовете им проблясваха. Изведнъж от гората изскочи някой, който размахваше ръце като обезумял. Той се втурна към тях с последни сили, като преплиташе крака, препъваше се и пак ставаше. Дилф! Дрехите му бяха разкъсани от клоните, а очите му щяха да изхвръкнат от орбитите.