Камъните на елфите - Страница 58

Изведнъж усети смразяващо присъствие в мрака и разбра какво се опитваше да си спомни. Сънят от Хейвънстед се повтаряше! Създанието с ледения дъх го преследваше и все повече се приближаваше, а той не можеше да му се изплъзне… Отново го споходи кошмарното чувство за безизходица, без да го разсъни напълно. Този сън не беше случаен. Чудовището беше тук някъде, съвсем наблизо — може би дори отвън, зад вратата. Изкрещя, изтръгнат от бездните на съня, озовал се в не по-малко ужасяващата действителност.

Захвърли одеялото, скочи и се огледа настръхнал. Имаше чувството, че камъните на елфите сякаш са оживели и още малко и ще прогорят джоба му. Амбърли се надигна пребледняла, разрошена от съня, с разширени от уплаха очи. — Отвън има някой — прошепна, вперила поглед във вратата. Южнякът се ослуша и поклати глава в стремежа си да ус покои момичето:

— Сигурно е бил вятърът…

Но и двамата знаеха, че не е така, и той побърза да добави:

— Всъщност ще ида да проверя. Пусни резето след мен и не отваряй, преди да ми чуеш гласа.

Амбърли кимна безмълвно. Уил дръпна резето и изчезна в мрака. Вятърът го посрещна с такъв зловещ вой, че момичето, останало да го чака, потрепери.

Уил остана за миг притаен, притиснал гръб до стената, като се взираше в нощната тъмнина. Балконът беше пуст. Наведе се надолу и погледна към озарения от луната двор. От Дилф и Кетсин нямаше и следа. За миг се поколеба какво да предприеме, но единственото, което му оставаше, беше сам да тръгне надолу.

Беше още на стълбите, когато видя Кетсин. Или по-скоро онова, което беше останало от него. Тялото му беше захвърлено в единия край на двора като ненужна дрипа. Недалеч от него лежеше Дилф, премазан от тежестта на долната врата, която на идване така и не бяха успели да отворят.

Уил знаеше какво означава това. Косача ги беше открил. И беше тук някъде, в кулата! Косата му настръхна. Втурна се обратно нагоре по стълбите, като се молеше да не е станало късно.

Сама в мрачното преддверие, Амбърли се ослушваше неспокойно. Най-после чу вика на Уил, почти заглушен от воя на вятъра. Побърза да дръпне резето. Южнякът се втурна пребледнял и затисна с гръб вратата.

— Мъртви са! — дрезгаво прошепна. — И двамата, Косача е тук, в кулата.

Амбърли понечи да каже нещо, но Уил препречи с ръка устата й. Беше чул някакъв шум, който идваше откъм вътрешните стълби. Амбърли също го чу. Спогледаха се. Косача идваше за тях. И този път ги беше открил. Но какво, какво за Бога им оставаше да направят?!

Уил се ядоса на собствения си страх, на обхваналото го чувство за безизходица. Всичко бе станало толкова неочаквано, но нали винаги трябваше да бъде готов за най-лошото…

С едната си ръка стискаше факлата, с другата — ръката на Амбърли. И двамата бяха вперили поглед във вратата като омагьосани. Не можеха да останат тук, но къде можеха да отидат? По кой от всички коридори беше тръгнал Криспин? Като че ли по този… Трябваше да рискуват… Хукнаха нататък, но след малко бяха принудени да спрат. Коридорът на свой ред се разклоняваше. Ами сега?! Уил наведе факлата надолу и освети каменния под. Ботушите на Криспин бяха оставили следи в дебелия слой прах. Затичаха в тази посока, като се опитваха да потиснат ужасяващата мисъл, че на Косача щеше да му бъде също толкова лесно да ги открие.

Тъмните коридори и мрачните зловещи зали сякаш нямаха край. Не чуваха нито звук освен кънтежа на собствените си стъпки и неравното си задъхано дишане. В бързината на два пъти объркваха посоката и се налагаше да се връщат назад. На места самият Криспин се беше лутал и следите му се объркваха. Така губеха ценни мигове и страхът им растеше. Имаха чувството, че Косача всеки миг ще задиша във врата им.

Изведнъж в дъното на коридора се появи някаква светлина и за свое голямо облекчение различиха тъничката фигура на Криспин, който тичаше към тях.

— Какво се е случило? — попита запъхтян.

Казаха му. Кристин прехапа устни и лицето му стана восъчно бледо.

— И тях ли?! Защо и тях? — За миг превъзмогна болката си, тръсна глава и посочи с острието на сабята си към другия край на коридора. — Натам! По-бързо! Това чудовище не се спира пред нищо…

Втурнаха се в посоката, от която Криспин бе дошъл, после свиха вляво и се спуснаха по едни тъмни стълби. Най-после стигнаха до масивна желязна врата, вградена в самата стена и здраво залостена. Криспин дръпна резетата, отвори вратата и вятърът, нахлул отвън, едва не го събори. Капитанът на елфите хвърли факлата си и тръгна напред в нощта. Уил и Амбър-ли го последваха.

Изведнъж Криспин спря. Пред тях зееше бездънна пропаст — планината сякаш се беше разцепила на две от върха до основата и единствено тъничко мостче отвеждаше до отсрещните скали. Вятърът духаше със страшна сила и правеше балансирането над пропастта почти невъзможно. Нощта беше тъмна, беззвездна и една несигурна крачка би ги отвела в пропастта.

— Трябва да минем оттук! — опита се да надвика Криспин воя на вятъра. — За нищо на света не поглеждайте надолу!

— Не знам дали ще успея… — погледна го Амбърли.

— Трябва! Ако искаш да се измъкнеш оттук!

Момичето прехапа устни и кимна безмълвно. Уил здраво стисна ръката й.

Придвижваха се един след друг — бавно, стъпка по стъпка Скоро ръцете и краката им станаха почти безчувствени от ледения вятър. Най-после се добраха до кулата на отсрещните скали.

Когато и тримата стъпиха на здрава земя, Криспин се приближи до стената на кулата, бръкна в някаква ниша и извади сандъче с два чука. Връчи единия на Уил и посочи към мостчето.