Камъните на елфите - Страница 59

— В основата му има шест болта — по три от всяка страна. Трябва да ги извадим, за да не ни последват нежелани гости. Ти давай отдясно, а аз — отляво!

Уил се наведе над мостчето. Задачата се оказа доста Камъните на елфите трудна. Болтовете бяха хванали ръжда и скоро двамата се обляха в пот. Най-после Уил се справи с първия болт и се захвана с втория. Леденият вятър сковаваше движенията му, чувстваше пръстите си вдървени и непохватни, но накрая все пак успя. Оставаше му само един.

Изведнъж мостчето потрепери, разклатено от нещо тежка Уил и Криспин се спогледаха.

— Той е! — извика капитанът на елфите. — Побързай!

Уил заблъска отчаяно, но този път всички усилия изглеждаха напразни.

Тласъците на моста ставаха все по-силни, тъмната сянка застрашително приближаваше. Криспин остави болта и скочи на крака. В сравнение с него едрата, загърната в тъмен плащ фигура на Косача изглеждаше огромна.

Капитанът на елфите свали лъка и стрелите му захвърчаха с такава скорост, че Уил дори не смогваше да ги проследи. Но Демонът ги посрещна с грозен кикот — те не успяваха даже да го одраскат. Уил усети, че стомахът му се сви на топка и наведен над проклетия болт, удвои усилията си.

И изведнъж си спомни за камъните на елфите. Сега беше моментът да ги използва, как не се сети по-рано?! За секунди извади кожената кесия, изсипа камъните в шепата си и ги стисна толкова здраво, че острите ръбове се впиха в дланта му. Косача неумолимо приближаваше към тях. Уил вдигна юмрук и напрегна цялото си същество в стремежа си да извика силата на камъните.

За миг камъните засияха, обладани от лъчисто сияние, но… в следващия миг нещо сякаш се пречупи в Уил и го обхвана безсилие.

Ужасен, отстъпи назад и опита отново. Пак нища Амбърли се втурна към него, като размахваше ръце и викаше нещо, но вятърът заглушаваше думите й. Уил разбра, че се беше провалил и нещо сякаш го стисна за гърлото. Силата на камъните на елфите му се изплъзваше отново — може би завинаги.

В този миг видя, че Криспин захвърли лъка и изтегли меча си. Младият елф се спусна по висящия мост право към Демона, който този път сякаш се поколеба. Не беше очаквал такова открито предизвикателство.

Вятърът залюля мостчето и металните подпори остро, зловещо изскърцаха.

— Действай! — подвикна Криспин през рамо.

Уил пъхна камъните обратно в джоба си и се наведе над последния болт. Амбърли коленичи от другата страна, където Криспин почти беше привършил разковаването, преди да се изправи лице в лице с чудовището.

В това време капитанът на елфите ловко въртеше меча си и се опитваше да извади от равновесие Косача, за да го събори в пропастта. Но Демонът се съпротивляваше с такъв вид, сякаш го беше нападнала някоя досадна муха.

Безумна ярост обхвана Уил Омсфорд и той размаха чука с такова настървение, че този път болтът полетя в пропастта. Мостчето се люшна, Криспин загуби равновесие и, Демонът използва момента, за да се нахвърли върху него. Сграбчи го за туниката и го вдигна във въздуха като перце. Уил и Амбърли гледаха ужасени как Криспин се мъчеше да прободе със сабята си гърлото на Косача и как изведнъж полетя в пропастта като парцалена кукла. Всичко стана за миг. Косача се втурна към тях.

Тогава при един по-силен порив на вятъра мостчето, увиснало на последния, недооткъртен от Криспин и Амбърли болт, изведнъж се откъсна от скалата и повлече Косача надолу в бездната.

Уил се втурна към Амбърли и тя разплакана се хвърли в прегръдките му. Вятърът отнасяше думите й и те не достигаха до южняка, но той я притискаше към себе си със съзнанието, че само тя му е останала. Един след друг всички, с които бяха тръгнали, бяха намерили смъртта си. Камъните на елфите бяха загубили силата си. Но докато Амбърли беше жива, все още имаше надежда.

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

През следващите няколко часа се опитваха да се измъкнат от крепостта. Дълго се лутаха из мрачните коридори, като осветяваха пътя си с единствената останала факла. Разсъдъкът им бе замъглен от тревоги и изтощение, дори не си говореха, пък и нямаше за какво. Интересуваше ги едно единствено нещо — да се измъкнат оттук час по-скоро.

Имаха чувството, че се въртят в омагьосан кръг и съвсем бяха загубили представа за времето. Не знаеха колко часа са изтекли, откак се бяха озовали в каменната крепост, пък и това вече нямаше значение. Всяка частичка по тялото ги болеше от пренатоварване, погледите им блуждаеха от умора. Оставили се бяха единствено на инстинкта и късмета си. Дори факлата им се беше стопила и всеки миг щеше да угасне.

Коридорът им се струваше безкраен, но най-после стигнаха до масивна желязна врата. Тя беше здраво залостена, но когато Уил понечи да дръпне резето, Амбърли протегна ръка и го спря:

— Уил, почакай… ами ако Косача не е бил сам? Ако има и други и те ни чакат отвън?

Уил я изгледа втренчено. Това изобщо не му беше минало през ум. А може би просто се страхуваше да мисли за това. Но трябваше да признае, че всъщност беше напълно вероятно. Демоните не биха стояли със скръстени ръце, а по-скоро биха използвали всеки възможен начин, за да им попречат. Пък и щом един ги беше открил, останалите също знаеха, че са тук.

— Уил? — настойчиво повтори момичето.

— Няма как — тихо отвърна той. — Трябва да рискуваме. Стой плътно зад мен.

После отвори вратата. Очите им, несвикнали с дневната светлина, в първия миг се притвориха. Долу, в подножието на кулата, тихо се плискаха мътните води на река Мърмидон. Всичко изглеждаше спокойно.