Камъните на елфите - Страница 63

Указанията били пределно ясни и Пърк не задавал излишни въпроси. Но сутринта на втория ден, както си летял над източната част на Скалист рид, видял отгоре Уил и Амбърли, заспали в боровата горичка, и любопитството му надделяло. Спуснал се да ги разгледа по-отблизо и установил, че те по всяка вероятност са елфи като него и също идват отдалеч. Но какво търсели тук и защо не били взели нещо за изпът? Решил, че след като двамата не са жители на Дивата пустош, нямал причина да избягва контактите с тях и… момчешката му жажда за приключения надделяла над предпазливостта и благоразумието, които дядото се опитвал да му внуши.

Оказа се, че този път интуицията му е проработила. Късметът на Уил и Амбърли — също.

Разказът на Пърк им се стори изчерпателен, а начинът му на придвижване — доста надежден, Джиниуин щеше ла издържи и тримата и да ги пренесе над планините, докато се усетят.

Все пак не може да се каже, че не изпитваха известно безпокойство. Стомасите им се свиваха само при мисълта за летенето. Но нямаха друг избор. Скръстил ръце, Пърк мълчаливо ги чакаше да решат. Уил се спогледа с Амбърли, сви рамене и заяви, че тръгват. В края на краищата щом Пърк го беше правил толкова пъти, може би всичко щеше да завърши благополучно…

Наместиха се на гърба на Джиниуин по-удобно, отколкото бяха очаквали. Оказа се, че птицата има тъпички юзди и дори кожено седло. Пърк им помогна да се качат и взе всички необходими предпазни мерки „да не ги отвее вятърът“. Това не ги успокои напълно, но все пак им вдъхна някаква сигурност.

Момчето им даде и по едно коренче, което да дъвчат, за да не им се замае главата от височината и шеметното летене.

Най-после бяха готови за тръгване. Птицата Рок нададе оглушителен писък, разпери крила и рязко се устреми нагоре. Уил и Амбърли настръхнали наблюдаваха как все повече се отделят от земята и всичко отдолу се смалява — скалите, потоците, огромните борове… за двамата това беше неизживявано досега, несравнимо усещане. Примираха от страх и в същото време — от блаженство. После изведнъж страхът изчезна. Остана само смущението от необятния простор и шеметната височина, от приказната гледка, която се разкриваше пред очите им, докъдето поглед стига. Черните грозно озъбени върхове на Скалист рид, тъничката синя лента на река Мърмидон; на север свежата зеленина на горите и сред тях, като кръпка, тъмното петно на Пущинаците; на изток — зловещите кули-близнаци на Пикон, от които сега все повече се отдалечаваха; на юг, в подножието на Ирибис, Адов казан — както винаги забулен в мъгла от изпарения. Всичко това се разстилаше пред тях като на длан, озарено от ослепителното сияние на изгряващия ден.

Джиниуин летеше плавно, уверено, леко се плъзгаше между върховете, като ту се снишаваше, ту отново се издигаше. Вятърът разхлаждаше пламналите им лица и развяваше косите на Амбърли. Пърк, въодушевен от мисълта за предстоящото приключение, от време на време се обръщаше назад, ухилен до ушите, и смигаше на новите си познайници.

Летяха така около час, докато навлязоха толкова навътре в планините, че върховете на Скалист рид се сключиха като пръстен около тях и скриха от погледа им всичко останало. Сиви, настръхнали и враждебни, те ги обграждаха от всички страни и хвърляха над тях тъмната си сянка. Уил прехапа устни, като си помисли, че ако не беше Пърк, кой знае дали изобщо някога щяха да се измъкнат от тук. Благодарение на малкия въздушен ездач се бяха измъкнали от демоните поне за известно време. Дори и Косача, ако случайно беше оцелял, този път не би могъл да знае, че са тук.

След малко Пърк насочи Джиниуин към една полянка сред скалите, недалеч от бистро планинско езеро. Починаха си, напълниха с вода манерката и продължиха на запад. Пърк им предложи да закусят, но стомасите им се бяха свили от летенето и не можеха да сложат нищо в устата си.

До обяд още два пъти спираха да си починат и да се поразкършат. Летенето им беше харесало, но изпитваха облекчение да стъпят на твърда земя.

Най-после стигнаха източната част на Дивата пустош. Непроходимите горски дебри се редуваха с блата, но не се забелязваше и следа от човешко присъствие. Не се виждаха нито селища, нито дори самотни хижи, нито някакъв добитък, нито пасища… Пусто, зловешо място. Уил и Амбърли се спогледаха. Имаха чувството, че са попаднали накрай света.

— Видяхте ли?! Успяхме!

— Наистина успяхме — уморено се усмихна Уил, който разтъркваше схванатия си кръст.

— А сега какво? — нетърпеливо попита момчето.

— Сега се връщаш обратно по най-бързия начин.

— Защо?! Нали обещах да ви помогна.

— Ти направи много за нас, Пърк — сложи ръка на рамото му Амбърли. — Без твоята помощ едва ли щяхме да успеем. Но сега наистина трябва да се връщаш. Оттук нататък става опасно…

— Знам. Не ме е страх. Нека да дойда с вас! — Момчето я погледна умолително.

— Не, Пърк — твърдо каза Амбърли. — Обещах ти да дойдеш с нас дотук. Стига да можехме, и ние не бихме продължили нататък, повярвай ми! Пък и… ти сам каза, че са ти забранили да припарваш насам.

— Ще внимавам. — още веднъж отчаяно се примоли Пърк.

— Не се съмнявам в това — увери го момичето. Знаем колко си ловък и храбър, но въпреки това не може.

Пърк се зачерви чак до ушите от този неочакван комплимент и лицето му малко се поразведри.

— Има още нещо, което би могъл да направиш за нас — изведнъж сложи ръка на рамото му Уил. — Не познаваме този край и ще ти бъдем много благодарни, ако ни разкажеш каквото знаеш за него. Например… какви са неговите обитатели?