Камъните на елфите - Страница 62

— Умно момче си, Пърк — отбеляза Уил. — Я ми кажи, можеш ли да пазиш тайна?

— Гроб съм! — светнаха очите на момчето.

— Слушай тогава — наведе се Уил към него и прошепна поверително. — Тази дама, Амбърли, е истинска принцеса. Принцеса на елфите, внучка на крал Ивънтайн Елеседил.

— Кралят на земните елфи — уточни момчето. — И накъде сте тръгнали? Да не би да търсите съкровище?! Или… някой я е омагьосал?

— Да. Тоест не — прехапа устни Уил. Ама че се уплете. — Всъщност ние… търсим един талисман, Пърк. Голямо зло заплашва народа на елфите и само този талисман може да ги избави. Трябва да го намерим колкото се може по-бързо. Искаш ли да ни помогнеш?

— И още как! — възбудено отвърна момчето. — Щом става дума за приключение!

— Уил, не мислиш ли, че… — започна Амбърли.

— Спокойно! — прекъсна я Уил и пак се обърна към момчето. — Виж, Пърк, това не е шега работа… Преследвачите ни са безмилостни. Много елфи намериха смъртта си. Трябва да ми обещаеш, че ще внимаваш и няма да действаш на своя глава. И че ще ей тръгнеш веднага щом те помоля.

— Добре — кимна момчето. — Какво трябва да направя?

— Да ни помогнеш да минем през Скалист рид — отвърна Уил. — Ако, разбира се, има начин…

— Как да няма! — възкликна момчето. — Само ми кажете къде искате да отидете.

Уил се поколеба. Не беше сигурен дали постъпва правилно.

— Има ли значение? — въздъхна.

— Разбира се — малко раздразнено отвърна момчето. — Нали трябва да знам къде искате да отидете, за да ви кажа как да стигнете дотам.

— Има логика в това — съгласи се Амбърли, стрелна с поглед Уил и поклати глава. — Щом си почнал, най-добре му кажи.

— Е, добре — разпери ръце южнякът. — Тръгнали сме към Дивата пустош.

— Дивата пустош… — прехапа устни Пърк. — Забранили са ми да стъпвам там. Знаете ли колко е опасно?

— Знаем — кимна Амбърли. — Но се налага. Нямаме друг избор. Ще ни помогнеш ли?

— Да — твърдо отговори момчето. — Но не минавайте през планините — много ще се забавите.

— А откъде ни предлагаш да минем? — учудено попита Уил. — Нима има и друг начин да се стигне дотам?

— Ами да — ухили се момчето.

Уил многозначително погледна Амбърли.

— Пърк, забравяш, че ние не можем да летим… — меко отбеляза момичето.

— Нали сте с мен, какво ви притеснява? Вече ви казах, че съм ветрогон… тоест ще стана.

— Виж, Пърк… нали все пак трябва да имаш крила или нещо такова… — търпеливо обясни Уил.

— Крила ли? — озадачено вдигна вежди момчето, после изведнъж се разсмя. — Ама вие… да не би да си мислите, че… О, боже!… Нищо подобно. Елате, ще ви покажа…

Той скочи и тръгна нанякъде. Уил и Амбърли, безкрайно озадачени, го последваха Когато излязоха от горичката, Пърк извади от кесията на кръста си една сребърна свирчица и я наду. Тя не издаде никакъв звук. Южнякът и момичето се спогледаха. Поклатиха глави. Пърк прибра свирката и вдигна глава нагоре към небето. Уил и Амбърли — също.

В първия миг не повярваха на очите си. В небето над Скалист рид се носеше нещо огромно и ослепително сияйно. Оказа се птица, която стремително приближаваше към тях. Беше гигантска и в същото време с изящни, благородни очертания. Двамата имаха чувството, че сънуват. Огненозлатистата птица кацна на поляната недалеч от тях и нададе пронизителен кратък вик. Пърк й отвърна по същия начин и се обърна към смаяните си нови познайници.

— Това е Джиниуин — гордо съобщи. — Ето как ще прелетим.

Сега, когато видяха Джиниуин, Уил и Амбърли бяха по-склонни да приемат разказа, който последва.

Много отдавна, още преди Джърли Шанара и Втората война на расите, малка група елфи се преселила на юг от земите на древния народ, в подножието на Ирибис, край покритите с гори планински склонове и бреговете на голямото езеро, наречено Синия вододел. Причините, които ги накарали да се отделят отдавна били потънали в забрава Пърк знаел само, че прадедите му се препитавали от лов и риболов, а селцата им били накацали по крайбрежните скали на запад от Мириан. Техни съседи се оказали гигантски птици, които гнездели в пещерите край водата и се хранели с риба. Елфите не ги закачали и птиците скоро се сприятелили с тях. А прадедите на Пърк ги взели под своя закрила — грижели се за тях, лекували ги и пазели гнездата им… Лека-полека започнали да ги обучават и да се придвижват с тяхна помощ — превърнали се във въздушни ездачи, ветрогони. Птиците нарекли на името на мистичната птица Рок.

Местността Ветрогон постепенно се разраствала, но жителите й били прекратили всякакви връзки с останалите елфи и въпреки че признавали властта на кралете в Арбърлън, всъщност си били отделен, малък и независим народ и наричали себе си „летящите“ елфи, за разлика от „сухоземните“ елфи от Западните покрайнини.

От малки момчетата във Ветрогон се обучавали, за да станат въздушни ездачи, защото това било цяло изкуство. Волното и безстрашно племе на ветрогоните се гордеело с начина си на живот и не би го заменило с никой друг. Птиците им, които били по-дълголетни и от елфите, се предавали от баща на Син и Пърк очаквал с нетърпение деня, в който обучението му щяло окончателно да приключи и Джиниуин да му бъде поверена.

Сега засега обучението му се извършвало под ръководството на дядо му, който често го пускал да лети сам, за да натрупа опит. Всеки път Пърк стигал все по-далеч и по-далеч и изпълнявал точно определена задача, като спазвал указанията на дядо си. Така се бил озовал тук, в подножието на Скалист рид, като този път изискването било да вземе със себе си само малко хляб, сирене и манерка вода, с които да издържи седем дни. Освен ако, разбира се, не се погрижи да си намери сам нещо друго за храна. Задачата му била да изследва сам част от планинския масив, който граничи с Дивата пустош, и при завръщането си да го опише най-подробно. Но в самата Дива пустош кракът му не бивало да стъпва. Предупредили го също да избягва контакт с нейните жители.