Камъните на елфите - Страница 76

Точно в този момент отряд ездачи със сиви плащове се появи като изпод земята. Начело яздеше едър мъж с червени коси и набраздено от белези лице. Конниците яздеха с извадени копия и всяха смут и объркване в редиците на демоните, които побързаха да се спуснат след тях като тъмен облак.

Внезапно отрядът на Стий Джанс, защото това беше точно той, зави така рязко, че препречи пътя на демоните, и в същия миг червенокосият ездач вдигна ръка Демоните, които вече не образуваха плътна непробиваема маса, а се бяха проточили по цялото протежение на Бейн Дроу, изведнъж осъзнаха какво ги грози. От всички страни към тях препускаха конници, които ги подбраха като стадо и ги натириха право към високата фигура с черен плащ, която застрашително простираше ръце от скалите на Кенсроу и мяташе кълба от синкав пламък. Демоните бяха обградени отвсякъде, изложени на прицел, обхванати от паника и елфите се възползваха от объркването им. Скоро скалите се огласиха от победните им викове.

Но сражението не приключи с тази неуспешна атака. Битката продължи през целия ден, като отрядът на Стий Джанс неуморно разиграваше демоните, отвличаше вниманието им и ги тласкаше натам, където ги очакваше собствената им гибел. Почти обезумели от яростна възбуда, преследвачите забравяха всяка предпазливост и докато се усетят, попадаха между ударите на елфите. Откъснати от останалите си събратя, те се лишаваха от своето основно преимущество — численото си превъзходство, и шансовете им за успех ставаха нищожни.

Известно време демоните безуспешно се опитваха да завземат склоновете на Кенсроу, но копията и стрелите на елфите бяха безпощадни. Пък и оня черен гигант, който мяташе отгоре смъртоносен огън, съвсем не улесняваше задачата им. Напразно се опитваха да му попречат — той сякаш беше неуязвим, затова пък всеки, който посегнеше към него, биваше унищожен.

И все пак една от атаките на демоните се увенча с успех — те пробиха защитата на елфите на самия бряг на Инисбор и се втурнаха през пясъчните дюни право към ширналата се равнина отвъд. За момент изглеждаше, че всичко е свършило и развоят на битката е необратим, но конницата ма елфите успя да догони нашествениците, решена да ги спре с цената на всичко. Тя ги разпръсна по брега, подкара ги към водите на езерото и там окончателно ги довърши.

Хиляди демони загинаха през този ден в кървавата битка за превземането на Бейн Дроу. Атаките следваха една през друга с някаква безразсъдна, ожесточена настойчивост. Сякаш демоните бяха решени да успеят с цената на всичко и нищо не бе в състояние да ги спре. Елфите и бойците на Стий Джанс също дадоха много жертви, но този път поне имаше защо — нашествениците не успяха да нахлуят в Саранданон.

Привечер демоните предприеха последната атака. Този път се събраха накуп и се врязаха в редиците на елфите с цялата си неимоверна мощ. Изсипаха се като порой — черна, страховита маса, която не разчиташе на никакви бойни тактики, а единствено на собствената си грамада. Елфите ги посрещнаха с изтеглени мечове и лъснали копия, но демоните направо минаха през тях. Сега вече бяха неудържими. Прегазиха собствените си мъртви и се втурнаха нагоре по склона, но изведнъж най-ненадейно се обърнаха и се понесоха обратно.

Елфите ги проследиха с невярващ поглед, докато и последният от нападателите се скри зад хълмовете. Не можеха да си обяснят какво се бе случило, какво бе накарало нашествениците през глава да хукнат обратно, но бяха щастливи, че всичко е свършило и се хвърляха в прегръдките си от радост, че са останали живи. Едва сега, когато най-после имаха време да се огледат, си дадоха сметка какво се бе разиграло през този ден. Земята бе плътно осеяна с трупове. Потръпнаха при мисълта, че животът не означаваше нищо за демоните, близостта на смъртта ги настървяваше и опияняваше. Досега не се бяха срещали с такъв противник…

Андер Елеседил успя да намери Кейл Пинданон и развълнувано го притисна до гърдите си. Цялата долина кънтеше от радостни възгласи. Конниците на Стий Джанс възбудено размахваха копията си.

Застанал настрани, единствен Аланон не взимаше участие във всеобщото веселие и замислено се взираше към хълмовете, зад които така неочаквано изчезнаха демоните. Питаше се защо дори след като бяха побягнали в безредие, все още нямаше и следа от техния предводител Дагда Мор.

Вечерта премина спокойно и над Бейн Дроу се спусна нощта. На сутринта елфите отново застанаха по местата си и зачакаха атаката на демоните, но до обяд нищо не се случи. Това вече започваше да им се струва странно, Андер потърси Аланон — може би друидът щеше да намери някакво обяснение. Откри го горе на скалите — по-замислен и мрачен от всякога, той все пак даде на Андер отговор на въпроса, който безпокоеше елфите:

— Аланон, изглеждаш някак особено… — смутено започна принцът.

— Не можеш да получиш нещо срещу нищо… — уморено се усмихна друидът. — На тоя свят всичко се заплаща, в това число и насилието, което си извършил над самия себе си…

— Искаш да кажеш, че ти… че това е заради магията?

— Точно така — кимна Аланон. — Магията черпи от жизнените сили на този, който я владее, изтощава енергията му и понякога е необходимо доста време, докато тази енергия се възстанови. И то — само отчасти, никога напълно, защото, както ти казах, нищо не идва даром…

Андер потръпна, усетил внезапен хлад.

— Значи ли това, че в един момент магическата ти сила ще свърши?

— Докато съм жив, това не може да се случи. Но тя може да отслабне, да намалее и постепенно да угасне, защото никой не е безсмъртен, дори и ние, друидите… Кажи сега, какво те води насам — смени той изведнъж темата.