Камъните на елфите - Страница 77

— Искам да те питам знаеш ли защо демоните изведнъж преустановиха атаката? Друидът отмести поглед и тихо отвърна:

— Може би не са били достатъчно подготвени… Но пак ще дойдат, не се самоуспокоявайте. Те не си губят времето напразно и нищо не вършат току-така. Особено предводителят им — Дагда Мор… А това, че не се е появил досега, дори започва да ме притеснява.

— Защо, къде може да е според теб? — сбърчи вежди Андер.

— Където и да е, със сигурност замисля нещо. Добре би било да пратим разузнавачи на юг от Инисбор и да се опитаме да разберем какво се готвят да предприемат демоните…

Аланон помълча, зареял поглед в далечината, и изведнъж помоли с отпаднал, странно безжизнен глас: — А сега, принце, бих искал да остана насаме…

Андер се спусна надолу по склона, обзет от нерадостни мисли. Побърза да изпрати на юг разузнавачите и се занизаха часове на тревожно напрегнато очакване. Неизвестността измъчваше бойците и във въздуха витаеше униние. Над долината бяха надвиснали тъмни буреносни облаци.

Измина още един безкрайно дълъг ден, през който от демоните нямаше и следа.

Атаката започна към полунощ. Демоните нахлуха през Бейн Дроу като тъмен порой и постовете на елфите нямаха време да издадат нито звук. Зловещият черен рояк запълзя нагоре по склоновете на Кенсроу под прикритието на мрака. По време на хилядолетния си затвор демоните бяха свикнали с мрака и се ориентираха в него почти безпогрешно. Придвижваха се бързо, безшумно, възбудени от мисълта за предстоящата кървава сеч.

Едва когато се нахвърлиха върху елфите, нададоха пронизителни дрезгави крясъци. Стреснатите в съня си бойци наскачаха, грабнаха оръжията си и веднага отвърнаха на удара, но вече бяха обкръжени от всички страни. Стонове и предсмъртни крясъци разцепиха нощта. Елфите се защитаваха отчаяно, но демоните бързо взеха надмощие. Сега елфите се сражаваха не на живот, а на смърт. Това щеше да е краят, ако не беше Аланон. Друидът, който наблюдаваше битката от възвишенията на Кенсроу, извади някакъв блестящ прах от кесията на кръста си и го разпръсна във въздуха. Ярко сребристобяло сияние озари небето над лутащите се в мрака елфи и разпръсна тъмнината, главното оръжие на демоните, които виждаха в нощта като котки.

Откъм редиците на демоните се надигна яростен оглушителен вой. Конниците на Стий Джанс използваха объркването им и се врязаха дълбоко в черната паплач. Те бяха останали по-малко от четиристотин, но подкараха обезумялата от ярост орда обратно към теснината Бейн Дроу. Конниците на елфите начело с белокосия Кейл Пинданон им се притекоха на помощ и също се вклиниха в редиците на демоните, като съвсем ги разпръснаха.

Но голяма част от демоните беше разкъсала защитната линия по склоновете на Кенсроу и сега се стичаше към долината Саранданон. На пътя им беше застанал единствено Аланон. Протегнал напред ръце, той изпращаше към тях синкав огън и те рухваха за миг изпепелени, но по петите им прииждаха все нови и нови. Накрая, за да ги спре, друидът издигна цяла стена от синкав пламък и земята под нозете на демоните завря. Никой вече не посмя да припари нататък.

Малко по-надолу, при Бейн Дроу, елфите и бойците на Стий Джанс също отчаяно се опитваха да спрат настъпващите към Саранданон демони. Във въздуха се носеше мирис на смърт. Конят на Кейл Пинданон се срути изведнъж, а старият воин се претърколи и се надигна замаян. Другарите му се спуснаха към него, но демоните се оказаха по-бързи. Те се нахвърлиха върху белокосия елф от всички страни, повалиха го на земята и се впиха в него с нокти и зъби.

В същия миг друга групичка демони се насочи към Андер Елеседил. Те разпръснаха гвардейците, които го пазеха, и наскачаха към него като котки. В отчаяния си опит да се защити принцът вдигна жезъла на Елкрис и нападателите му се разбягаха настръхнали, с яростни крясъци. Но Андер изведнъж се оказа сам, обкръжен от всички страни, откъснат от своите. Демоните бяха решени да се доберат до омразния им талисман с цената на всичко и само чакаха сгоден момент.

И тогава един огромен мъж, с набраздено от белези лице и оплискан с кръв, се втурна право към тях, размаха сабята си като обезумял и си проби път до Андер. Демоните се хвърлиха към него разлютени, но Стий Джанс отблъскваше атаките им като скала, докато другарите му не се притекоха па помощ също с извадени мечове. Групата конници със сиви плащове скри Андер от очите на демоните.

Всичко стана така светкавично бързо, че в първия миг принцът дори не можа да разбере какво се е случило. После видя Стий Джанс, който се носеше напред с развети коси, и изведнъж всичко му стана ясно. Волнонаемният корпус, една шепа хора в сравнение с кълчищата от демони, атакуваше. Косата му настръхна, но нямаше време да се чуди. Грабна юздите на един кон, останал без ездач, и се метна отгоре му. Увлечени от примера на водача си, елфите се втурнаха след него, сляха се с бойците на Стий Джанс и подгониха демоните пред себе си, като надаваха оглушителни бикове.

Устремът на волнонаемниците даде кураж на останалите бойци и докато се опомнят, демоните бяха изтикали от склоновете на Кенсроу и повлечени отново към теснината Бейн Дроу. Сега, съвзели се от първоначалния смут, елфите бяха неузнаваеми — решителни и неустрашими. В този момент демоните не само че бяха безсилни пред тях, но дори се видяха и принудени да отстъпят, за да избегнат собственото си унищожение. Побягнаха презглава и не след дълго черните им орляци се скриха зад северните хълмове.

Андер Елеседил седеше в палатката си, съблечен до кръста, а санитарите промиваха раните му. На края на силите си от болка и умора, принцът безмълвно изслушваше пратениците, които се изреждаха да му докладват за състоянието на армията и отделните защитни постове. Палатката се охраняваше от неколцина гвардейци с извадени мечове, а входът й бе осветен от запалени факли, така че и пиле не можеше да прехвръкне, без да бъде забелязано.