Камъните на елфите - Страница 98

Нечии пръстчета, тънички като клечки, я вдигнаха и я понесоха като в люлка.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Южнякът и Еретрия препускаха така лудо, че вятърът свистеше в ушите им, а копринените им ризи се развяваха. Яздеха в непрогледния мрак, доверили се изцяло на усета и късмета си.

Почти не разговаряха, но знаеха, че всяка минута можеше да се окаже съдбоносна. Амбърли го чакаше — сама и безпомощна. Въпросът беше кой щеше да стигне до нея пръв — те или Косача? Ако нещо се случеше с момичето, Уил никога нямаше да си го прости. Рискувал бе да я остави сама и сега в съзнанието му изплуваха единствено разкъсаните, обезобразени от Косача тела.

Еретрия бе тръгнала с него, въпреки че можеше да постъпи другояче. Сега, след смъртта на Цефело, бе напълно свободна, а Дупката едва ли бе най-привлекателното и гостоприемно място на света… Но тя дори за миг не си помисли да се отдели от Уил. Вярваше, че би могла да му бъде полезна, и за нищо на света не искаше да ги изостави. А освен всичко друго той все така неудържимо я привличаше. Затова го последва без колебание.

Уил Омсфорд яздеше като обладан от бяс. В този миг го вълнуваше единствено спасението на Амбърли. Собствената му безопасност изобщо не го интересуваше.

Така се беше засилил, че ако Еретрия не му беше извикала да спре, щеше да отмине отклонението и вместо на юг да продължи на изток към планините.

Еретрия, която познаваше тези земи, препусна напред. Тя се ориентираше в мрака като котка, а и конете бяха превъзходни, обучени от най-добрите цигански ездачи.

Най-после излязоха от гората и се озоваха на ръба на Дупката. Дръпнаха рязко юздите — черната яма зейна току пред краката им. Обгръщаше ги гробна тишина. Уил се втурна да търси храста, под който бе оставил Амбърли. Откри го бързо, но момичето беше изчезнало! За миг затвори очи, обхванат от паника.

— Къде е тя? — чу зад гърба си гласа на Еретрия.

— Не знам — прошепна. — Няма я…

— Сигурен ли си, че тук я остави?

Той не отговори. Опитваше се Да събере мислите си. Какво би могло да се случи? Ако Амбърли бе побягнала сама, накъде би могла да тръгне? Би се опитала да стигне до Зъбеца… А ако Косача я беше отвлякъл? В такъв случай би оказала съпротива или поне би оставила някакъв знак… А Уил не виждаше следи от борба. Това му вдъхна известна надежда.

Пое си дълбоко дъх и продължи да размишлява. Кое би могло да я накара да побегне в състоянието, в което я беше оставил? Косача или пък някой от тайнствените обитатели на Дупката? Уил прехапа устни. Как би могъл да я открие в този мрак? Дали не беше по-добре да изчакат до сутринта? Или щеше да бъде късно?

А може би точно сега беше моментът да използва камъните на елфите…

Посегна към кесията, когато Еретрия изведнъж сграбчи ръката му. Уил едва не подскочи.

— Лечителю! — прошепна момичето. — Струва ми се, че там има някой…

Уил проследи погледа й и наистина забеляза някаква сянка. Затаил дъх, изсипа в шепата си камъните на елфите. А Еретрия светкавично измъкна от ботуша си кама. — Само без паника! — разнесе се познат глас. Южнякът и Еретрия се спогледаха и в същия миг в краката им завъртя опашка Пират, а по пътеката се приближи старият Хийбъл с лък на рамо и затъкнал нож на кръста си.

— Вижте на какво ме направихте! — изръмжа той и посочи дрехите си, които бяха целите в кал. — Вие с всичкия ли сте да препускате така?! Цяло чудо е, че още не сте си строшили главите!

Обърна се към Еретрия и продължи все така троснато:

— Ами ти, какво търсиш тук? Къде е елфата? Само не ми казвайте, че онова нещо я е пипнало!

— Косача ли имаш предвид? — настръхна Уил.

— Не знам как се нарича. Рано тази сутрин ми направи посещение, но забрави да се представи — отвърна старецът. — Струва ми се, че търсеше вас… Не го видях отблизо и май не съм изпуснал…

— Дори си имал късмет — кимна Уил. — Същото обаче не може да се каже за Цефело…

— Знаех си, че Цефело ще свърши така — поклати глава Хий-бъл. — А къде е момичето?

— И ние не знаем — отвърна Уил. — Бях си забравил нещо при Цефело и се налагаше да се върна, а Амбърли си беше изкълчила крака и не можеше да ходи, затова я оставих тук в храстите. По пътя попаднах на Еретрия или по-скоро тя ме намери. Когато стигнахме фургона на Цефело, видяхме, че всички са избити и побързахме насам, но Амбърли вече я нямаше. Не мога да разбера какво се е случило…

— Лечителю, онова нещо е наистина опасно… — поклати глава старецът.

— Намерил на кого да го каже — промърмори Еретрия. — Какво ще правим сега, Уил?

— Преди всичко трябва да открием Амбърли.

— Покажи ми точно къде я остави — намеси се Хийбъл.

Уил тръгна към храстите, следван от стареца и Еретрия. Хийбъл клекна и тихо заговори на кучето. Животното впери предан поглед в него и завъртя опашка. После подуши тревата, застана на самия край на Дупката и изджавка.

— Тя е вътре! — възкликна старецът.

Пират изведнъж изръмжа и подви опашка.

— Косача е тръгнал след нея! — тревожно поясни Хийбъл.

— Значи, трябва да я открием преди него! — скочи Уил.

— Почакай, синко — спря го старецът. — Наясно ли си, че слизаш в царството на двете вещици? Момичето и преследвачът му по всяка, вероятност са техни пленници. Ако са все още живи…

Уил пребледня.

— Искаш да кажеш, че вещиците биха се опитали да ги унищожат?

— Незабавно. Поне него. Момичето може би е още живо…

— Ще сляза, каквото и да става — заяви Уил, обзет от мрачна — решителност.