Камъните на елфите - Страница 97

Изведнъж забелязаха насред пътя още някаква сянка — тъмна и неподвижна. Рязко дръпнаха юздите и впериха поглед натам. Постепенно различиха в мрака очертанията на фургона. Приближиха се към него и тревогата им прерасна в смъртен ужас. Натъкнаха се на разкъсаните тела на конете, впрегнати във фургона. Недалеч от тях сред локви кръв лежаха хората на Цефело, сгърчени и обезобразени, с разкривени в предсмъртна агония лица.

Уил хвърли бърз поглед наоколо, но нямаше и следа от злодея, извършил всичко това.

— Чакай тук! — нареди на Еретрия, която и без това беше замръзнала на мястото си с разширени от ужас очи, и безшумно пристъпи към фургона. Тялото на Цефело беше проснато по очи на земята. Обърна го и косата му настръхна. Лицето на мъртвия главатар беше почти неузнаваемо, застинало в зловеща гримаса.

Преодоля желанието си да побегне и се надвеси над него. Трябваше да си вземе камъните. Прерови джобовете на умрелия, но нищо не намери. Стомахът му се сви на топка. Изведнъж погледът му попадна на ръцете на Цефело. Дясната бе стисната в юмрук, отчаяно вкопчена в нещо. Уил си пое дълбоко дъх и започна да изправя един по един вдървените пръсти. Нещо синьо проблясваше в дланите на Цефело. Слава богу! Камъните на елфите бяха тук. В последния си миг Цефело се беше опитал да ги използва въпреки предупреждението на Уил.

Южнякът ги измъкна един по един, прибра ги в кесията си и се изправи. Тази кървава касапница би могла да бъде дело на една-единствена твар — на Косача, демона, който непрекъснато ги преследваше. Но как бе успял да ги открие този път? Как ги бе проследил чак дотук? Еретрия не беше помръднала от мястото, където я остави.

— Какво стана? — прошепна с пресъхнали устни.

— Избити са — тихо отвърна Уил. — Всички до един. Намерих камъните…

— Но кой, кой би могъл да го направи? — промълви тя, сякаш не го бе чула. — Дивите зверове? Или пък… вещиците?

— Не, Еретрия — поклати глава южнякът. — Това е същото чудовище, което ни преследва още от Арбърлън. Косача, един от най-страшните демони. Мислех, че е изгубил следите ни още при Скалист рид, но неизвестно как ни е открил отново. Нападнал е Цефело, защото е смятал, че сме още във фургона.

— Горкият Цефело… — въздъхна Еретрия. — Този път си е намерил майстора. Ами ти, Лечителю? Демонът сигурно е раз брал грешката си… Как ще му се изплъзнеш? Накъде може да е тръгнал?

Уил прехапа устни. Имаше един-единствен отговор и двамата го знаеха.

Амбърли, свита в храстите на ръба на Дупката, неспокойно се ослушваше. Обгръщаше я непроницаем мрак. Знаеше, че Уил ще се върне чак на сутринта, затова затвори очи и се опита да поспи, но сънят не идваше. Болката в глезена й се засилваше и мислите не й даваха мира. Най-после се отказа от напразните опити, обгърна коленете си с ръце и зачака, сгушена в мрака.

Горските животинки и нощните птици прошумоляваха около нея, без да я закачат. Минутите течаха бавно и сега, когато не се насилваше да заспи, очите й сами започваха да се затварят.

Изведнъж я прониза хлад и тя се сепна от дрямката си. Изправи се и разтърка премръзналите си ръце. Опита се да се по-раздвижи, за да се сгрее, но нещо изсмукваше отвътре топлината й, сякаш я беше облъхнало леденото дихание на смъртта.

Очите й се разшириха от ужас. Разбра, необяснимо как, че това беше знак, предупреждение. Сетивата й, изострени до крайност, бяха доловили нещо.

Озърна се, обхваната от моментна нерешителност. Нещо я заплашваше — нещо невидимо, но много по-силно от нея самата и способно да я унищожи. Трябваше да се измъкне от дебнещото му присъствие, да се опита да му избяга въпреки силната болка в глезена. Уил все още го нямаше, а той единствен би могъл да й помогне. Трябваше да се справи сама. Единственото й спасение беше бягството, но къде, освен в Дупката, би могла да се скрие?

Трябваше да побърза. Промъкна се до самия ръб на зейналата бездна и погледна надолу. Изведнъж я обхвана страх. Само да знаеше коя от двете опасности беше по-голяма — тази, от която се опитваше да се измъкне, или онази, на която щеше да налети долу…

Най-после реши — да става каквото ще става. Връщане назад нямаше. Уил щеше да я настигне. Знаеше къде да я търси. С изопнато лице, напрегната до крайност започна да се спуска надолу. Стръмната пътека криволичеше и се губеше в мрака. Амбърли имаше чувството, че спускането продължи цяла вечност. Залавяше се за някакви стърчащи корени, промушваше се под запречили пътя й клони, докато най-накрая стигна дъното на тъмната пропаст.

Спря за миг да си почине. Глезенът й се беше подул и вече изобщо не можеше да стъпва на него. Здравият й крак се беше схванал от усилието и нямаше да издържи още дълго. Изтри потта, която се стичаше от челото й, и облиза с език изсъхналите си устни. Искаше й се да почине малко, но отново усети смразяващия хлад. Съществото, което се опитваше да я убие, я беше последвало тук, в Дупката! Сърцето й лудо заби. Направи отчаяно усилие, надигна се и тръгна. Вървеше, накъдето й видят очите, и имаше чувството, че се движи в омагьосан кръг. Стисна зъби. Нямаше да се даде така лесно. Насочи мисълта си към Уил. Това й даде сили. Той й бе казал, че ще се върне за нея. Спомняше си погледа, който й отправи, преди да тръгне — напрегнат и в същото време необичайно ласкав, някак учуден… Не, съдбата не можеше да ги раздели точно сега.

Нямаше повече сили. Отпусна се на лакти, зарови лице във влажната земя и тихичко проплака. Не й оставаше друго, освен да чака края си, а той всеки миг щеше да дойде. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Затвори очи. След миг вече спеше.