Камъните на елфите - Страница 102

102

Всичко си идваше на мястото с ужасяваща яснота. Ето кой беше шпионинът, вмъкнал се в къщата му. Ето кой издаваше всичките им тайни планове. Косата му настръхна при мисълта, че демонът бе чул всичко и за Амбърли!

В този миг звярът се нахвърли върху него. „Всичко е свършено“ помисли си Ивънтайн и го обхвана отчаяна решителност. На няколко крачки от него лежеше мечът на Дардан. Само ако успееше да го достигне…

Не успя. Острите нокти се забиха в главата му и Ивънтайн пална назад, а чудовището се вкопчи в него. Пронизан от болка, кралят все пак успя да го отблъсне, с неподозирана пъргавина грабна меча на Дардан и скочи на крака.

В първия миг отстъпи поразен. Демонът изведнъж бе приел истинския си образ — жилаво, гладко, черно като въглен тяло и кървава усмивка на хищник. Неузнаваемия, защото това бе самият той, се възползва от моментното объркване на Ивънтайн, и замахна с лапа. Острите му нокти раздраха крака на стария крал. Той залитна и от бедрото му шурна кръв.

Демонът грозно изсъска и отново замахна. Очите му светеха от възбуда. Ивънтайн реши да рискува и се свлече на каменния под. Оставил всяка предпазливост, демонът се надвеси над него да го довърши и в същия миг кралят замахна с меча. Неузнаваемият изрева от ярост и болка.

Добър удар, помисли си Ивънтайн, но усещаше, че вече губи сили. Нямаше да издържи още дълго.

Неузнаваемия впи нокти в гърлото му преди кралят да успее да се предпази. Ивънтайн рухна с тих стон.

В същия миг някой заблъска вратата и Неузнаваемия рязко се извърна, кралят се надигна и с последни сили заби меча в гърлото му.

Когато принц Андер най-после успя да разбие вратата, двубоят беше свършил. Баща му и демонът лежаха бездиханни.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Тя беше по-висока от Аланон н бледа като самата смърт, с дълги снежнобели коси — имаше изящни черти и нежна, почти прозрачна кожа. Времето сякаш изобщо не я беше докоснало — нищо не беше отнело от изключителната й, сякаш неземна хубост, от която те побнпаха тръпки, В мига на нейното появяване клечковците се разпръснаха като подгонени от вятъра листа. Тя изобщо не ги удостои с поглед. Странните й теменужени очи бяха приковани в тримата неканени гости, нарушили покоя й.

— Маленро! — дрезгаво прошепна Хийбъл в настъпилата тишина.

Тя се спря, без едно мускулче да трепне на красивото й лице. Все така не откъсваше поглед от тях и У ил против волята си започна да трепери.

— Да, аз съм Маленро. — Сякаш леден вятър повя към тях. — А вие кои сте и защо сте тук? Никой не посмя да й отговори и тя продължи:

— Не знаехте ли, че Дупката е мое владение, територия, в която никой не бива да пристъпва, а нарушилият забраната не излиза оттук? Ако ми хареса, остава завинаги при мен, ако ли не… Тя помълча и погледът й се спря на Хийбъл. — Кой си ти, старче? Какво търсиш тук?

— Теб… Маленро… — прошепна Хийбъл едва чуто, — Имам нещо за теб и исках да ти го дам…

— Така ли? И какво е то? — Тя протегна ръка.

Хийбъл измъкна от торбата, преметната през рамото му, изящна дъбова статуетка. Това беше самата Маленро, нейното миниатюрно подобие.

— Майсторска изработка… — кимна белокосата дама без следа от усмивка.

— Това си ти — осмели се да забележи старецът. Изразът й на студена чувственост изобщо не се промени.

— Сега те познах — изгледа го от главата до петите тя. — Доста си се променил… Тогава ти подарих живота — искаше ми се да си поприказвам с някого…

— А аз — прошепна Хийбъл — през всичките тези години не съм те забравял…

Пират жално, предупредително изскимтя в краката му, но старецът, вперил поглед в очите на Маленро, бе сляп и глух за всичко наоколо.

— Глупава прищявка от моя страна — замислено продължи Маленро. Нещо в гласа и накара Уил да настръхне.

Вещината насочи вниманието см към Еретрия, която трепереше като лист.

— А ти, хубавице? Какво си ми донесла?

— Аз… аз нищо… — прошепна момичето, но Маленро изведнъж я прекъсна с властен глас и посочи към Уил:

— За него ли си се загрижила? На него май друга му е в ума… Я ми кажи, случайно да не си дошъл да търсиш една малка елфа?

Уил кимна.

— У теб ли е магията? — строго присви очи тя.

— Магия ли?

— Добре ме чу. Хайде, покажи ми я.

Уил не посмя да не се подчини на този хладен настойчив глас. Изсипа камъните в шепата си и те засияха. Маленро посегна към тях.

— Сините камъни на елфите… — прошепна. — Подаряваш ли ми ги?

Уил прехапа устни. Смразяващият й поглед не вещаеше нищо добро.

— Уисп! — тихо повика вещицата.

Някакво дребно космато създание със сбръчкано личице изникна като изпод земята и впери предан поглед в господарката си.

— Уисп е тук! Какво ще нареди лейди?

Тя безмълвно му подаде дървената фигурка и се приближи към Хийбъл.

— Какво да те правя, старче?

Хийбъл я гледаше все така прехласнат, но гласът му вече не трепереше. Каза само:

— В ръцете ти съм, Маленро.

Усмивката й беше смразяваща.

— Реших… Ще те оставя тук…

— Както искаш — кимна старецът. — Но тях ги остави да си идат, моля те. И… ако можеш, помогни им.

Тя се изсмя.

— А ти самият готов ли си да им помогнеш?

— Аз направих всичко, което можах. — Той издържа погледа й. — Сега е твой ред. Само ти си в състояние да им помогнеш.

— Нима!? — вдигна вежди тя. — Мисля, че грешиш. Ти също би могъл… Нали са ти приятели?

Старецът кимна.

Уил и Еретрия се спогледаха, осенени от някакво зловещо предчувствие.

102