Камъните на елфите - Страница 103

103

Хийбъл също бе усетил опасността, но не изглеждаше уплашен:

— Приятели са ми — потвърди. — И бих искал да им помогна.

— Е, щом толкова искаш… — разпери ръце Маленро. Тънките й хладни пръсти докоснаха лицето му. Свит в краката на стареца, Пират глухо изръмжа. И в следващия миг пред смаяните ужасени погледи на южняка и момичето, Хийбъл и кучето му се превърнаха в миниатюрни дървени статуи.

— Е, старче, това беше моят подарък за теб! — звънна хладният смях на Маленро. — Получи, каквото търсеше!

Тя връчи дървените фигурки на Уисп и се обърна към Еретрия:

— Ами с теб, красавице, какво да правя?

Тя протегна восъчнобялата си ръка. Еретрия се свлече на колене и вдигна нагоре обляното си в сълзи лице. Маленро поклати глава и попита Уил:

— От нея ще стане хубава статуетка, не смяташ ли? От малката елфа — също. Колекцията ми ще се сдобие с две истински находки… Освен ако, разбира се, не решиш да ми дадеш камъните на елфите — доброволно и от сърце. Както знаеш, иначе няма да ми свършат работа… Помисли си какво предпочиташ. Хубаво си помисли. Тя се надвеси над него и продължи:

— Сестра ми Мораг ще се пръсне от завист. Най-после аз ще имам надмощие над нея. Ще бъде принудена да признае превъзходството ми веднъж завинаги. Тя ще ми служи, тази проклетница! О, дългоочакван миг!

Яростният й глас отекваше в празната зала, но най-странното беше, че не помрачаваше студеното й съвършенство. Уил Омсфорд усещаше, че по тялото му се стича ледена пот.

— Съдбата на стареца може да сполети и тези две прекрасни създания, които са ти толкова скъпи… А мога да им подаря живота… Всичко зависи от теб!

Изведнъж в залата се втурнаха няколко клечковци и се завъртяха около полите на господарката си. Тя се наведе към тях и след миг рязко се обърна към Уил:

— Доколкото разбирам, си вкарал демон в Дупката! Тази работа никак не ми харесва… Демонът трябва да бъде унищожен незабавно! Уисп — след мен!

Тя се устреми към вратата, като подхвърли през рамо:

— Дано си си отварял хубаво очите и ушите! Нямам време да се занимавам повече с теб! Чакам отговора ти! И излезе, като хлопна вратата.

Уил усети, че силите го напускат. До него Еретрия се свлече на пода, без да издаде нито звук.

Като насън си спомняше, че в тялото му се вкопчиха десетки дървени пръстчета и го понесоха нанякъде. Приспивното люшкане го накара да затвори очи.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— Уил…

Сякаш в просъница чу как някой прошепна името му… Гласът идваше от много далеч, едва бе успял да проникне през тъмните пластове на съня, да раздвижи дълбоките води на паметта му. Уил се размърда неспокойно.

— Как си, Уил?

Вече нямаше никакво съмнение — този глас принадлежеше на Амбърли. Южнякът се надигна на лакти и разтърка натежалите си клепачи.

— Уил?

Най-после я видя — беше се надвесила над него, а кестенявите й къдрици я обгръщаха като плащ.

— Амбърли… — промърмори сънено и облекчено се притисна към нея. — Мислех, че повече никога няма да те видя…

— Аз пък си мислех, че повече никога няма да се събудиш. — прошепна тя. — Знаеш ли колко време мина, откак те донесоха?

Южнякът зарови глава в косите й, щастливо усмихнат, вдъхна мириса й. Изведнъж усети отново оня странен, упойващ аромат, който се носеше из въздуха. Ето кое го караше да спи непробудно! Изправи се и се озърна. Бяха затворени в нещо като килия — тясно помещение без прозорци, осветено от млечнобяла лампа. Откъм страната на решетките имаше врата с катинар. Стаята беше почти гола, като се изключат трите сламеника, металният леген и ведрото с вода на пода. На един от сламениците спеше Еретрия. Дишаше дълбоко и равномерно.

Уил отново се обърна към Амбърли. Случилото се лека-полека идваше в съзнанието му.

— Маленро причини ли ти нещо? — попита.

Амбърли поклати глава.

— Всъщност не… Тя почти не разговаря с мен. Клечковците ме донесоха тук и потънах в сън… После дойде тя и ми каза, че сте слезли да ме търсите. Обеща да ви доведе при мен. Страх ме е от нея, Уил — тя е красива, но безпощадна — като някоя Снежна кралица…

— Тя е чудовище — поклати глава Уил. — А как те откри?

— Някой ме преследваше — не го виждах, но чувствах присъствието му, усещах леденото му дихание… — Тя пребледня само като си спомни за това, помълча и добави: — Тичах, докато останах без сили… Тогава запълзях… Накрая изобщо не можех да се помръдна, клечковците ме намериха и ме донесоха тук. Уил… кой ме преследваше? Тя ли?

— Не, Амбърли. Нашият стар приятел Косача.

Тя не се засмя, само още повече пребледня и попита:

— Значи сега той е тук, в Дупката?

Уил кимна.

— Да. Но Маленро вече е усетила присъствието му. Доколкото разбрах, тръгна да го търси. — Той се усмихна мрачно. — Да се надяваме, че ще се унищожат взаимно.

— А ти, как ме откри? — попита момичето.

И Уил й разказа за всичко, което му се беше случило от мига, в който се разделиха. Накрая й описа какво беше сполетяло стария Хийбъл.

— Горкичкият… — прошепна тя. В очите й имаше сълзи. — Той съвсем не заслужаваше това. Тя му беше толкова скъпа…

— Не разбра ли, че не я е грижа за никого? — сви рамене Уил. — Човешкият живот е без значение за нея. Искаше само да ми демонстрира какво ще се случи с нас, ако не й отстъпя доброволно камъните на елфите. — Но ти не смяташ да й ги дадеш, нали? — Не — замислено отговори той. — Освен ако не се наложи. — Какво имаш предвид, Уил? — Може би това би ни спасило живота…

103