Камъните на елфите - Страница 104

104

— Не знам, Уил… Мисля, че тя само те залъгва. Особено след онова, което ми разправи за Хийбъл…

— Може би си права. И аз имам същото чувство… Но току виж сме успели… — Той изведнъж сложи пръст на устните си. — Шшшт! Някой идва!

И действително нещо прошумоля в тъмния коридор и към решетките се приближи дребничкият Уисп.

— Нещо за ядене! — бодро съобщи и пъхна през процепа под вратата поднос с плодове.

Канеше се да си тръгне, когато Уил го спря.

— Уисп! Чакай малко! Искам да те питам нещо!

— Питай! — ухили се добродушното сбръчкано личице.

— Откога си тук, Уисп?

— Отдавна, много отдавна. Уисп служи вярно…

— И теб ли те е направила Маленро — също като клечковците?

— О, не — засмя се Уисп. — Аз съм елф, като вас…

Уил го зяпна изумен:

— Никак не ни приличаш.

— Лейди разхубавила Уисп — гордо обясни дребосъкът. — Той посочи към Еретрия и умилено прошепна: — Тя също много хубава… По-хубава не виждал…

— А какво знаеш за Мораг? — прекъсна го Уил.

— Злата Мораг? — Лицето на Уисп се сбърчи в гримаса. — Лейди и страшната Мораг — сестри. Мораг далеч оттук, на изток. Тя също има клечковци, но няма Уисп.

— А двете сестри излизат ли понякога от Дупката?

— Не. Никога.

— Защо?

— Магията — тук.

Уил поклати глава. Трябваше да го предположи. Силата на двете сестри си имаше граници. Маленро не би ги преследвала вън от Дупката. Стига да успееха да се измъкнат…

— Защо се мразят толкова двете сестри? — продължи да разпитва.

— Заради мъж — с готовност отвърна Уисп. — Красив мъж. И двете много го обичали, а после… — той разпери ръце, — после — край! Свършено било с него. Не могли да разделят и убили. Мораг — убила.

А може би — Маленро, помисли си Уил, но на глас каза само:

— А ти понякога излизаш ли от тази кула, Уисп?

— Уисп служи вярно… — бе многозначителният, гордо произнесен отговор. Уил го прие като „да“.

— А ходил ли си до Зъбеца?

— Да… Там е Хранилището.

Уил чак се задъха. Двамата с Амбърли се спогледаха и той каза, като снижи гласа си до шепот:

— Всички онези тунели, а, Уисп? Направо да ти се замае главата… — Уисп знае пътя — гордо поклати глава дребничкият елф.

— Така ли? Да не би да си виждал и вратата от нечупливо стъкло?

— Стъкло ли?! Ха-ха. Уисп знае. Уисп служи вярно. Отговорът озадачи Уил, но в това време Уисп посочи някъде зад гърба им и възбудено запляска с ръце: — Тя става, виж, виж, тя става! Здравей, хубавице, здравей! Южнякът и момичето се обърнаха и видяха, че Еретрия се пробужда. Тя тръсна глава, отметна черните къдрици и се огледа учудено. Като видя Уил, понечи да каже нещо, но той сложи пръст на устните си и я спря. Тя забеляза Уисп, клекнал до решетката, ухилен до ушите.

— Здравей, хубавице! — помаха й Уисп.

— Здравей — тя му отправи най-ослепителната си усмивка.

— Дошъл съм да поговорим, хубавице. — Уисп сякаш напълно беше забравил за съществуването на Уил и Амбърли.

Еретрия сбърчи нос:

— На какво мирише тук? На тамян ли?

Уил кимна:

— Имам чувството, че затова сме така замаяни, като упоени.

Еретрия се обърна към дребосъка:

— Каква е тази странна миризма, Уисп?

Той сви рамене:

— Приятна миризма. Кара те да се отпуснеш, гони лошите мисли…

— Така значи — промърмори Еретрия и отново се усмихна лъчезарно. — А можеш ли да отвориш тази врата, Уисп?

— Уисп служи вярно, хубавице. Лейди знае.

— Къде е господарката ти сега? Тук, в кулата ли?

— Гони демона. Зъл, силен демон. Троши клечковците… — Уисп потръпна. — Но Лейди ще му види сметката. — Лицето му изведнъж се проясни. — Да ви покажа дървените фигурки, искате ли? В кутията са Старецът и кучето, Хубави като вас, много хубави.

Еретрия пребледня.

— Не, Уисп. Наистина няма нужда. По-добре да поговорим.

— Уисп готов, хубавице. Нека поговорим!

— Уисп — намеси се Уил, — знаеш ли къде държи господарката камъните на елфите?

— В кутията.

— А къде е тази кутия?

Уисп посочи разсеяно някъде надолу по коридора. Искаше да си продължи разговора с Еретрия и нищо друго не го интересуваше.

— Говори ми, хубавице! — помоли, докато я съзерцаваше унесено.

— Ще ми покажеш ли хубавите сини камъни, Уисп! — помоли момичето. — Ако знаеш как ми се иска да ги видя…

Уисп се озърна неспокойно.

— Уисп служи вярно. Лейди знае. Дървените фигурки също хубави. Не искаш ли да ги видиш?

— Не, Уисп, благодаря ти. Стой да си поговорим! Защо си се заврял в тази дупка?

— Тук мой дом. Лейди тук. Уисп й служи.

Някъде горе в кулата звънна звънче и Уисп се надигна припряно.

— Лейди ме вика!

— Уисп! — повика го Уил. Дребосъкът се извърна.

— Господарката ти ще ни пусне ли да си вървим, ако й оставим камъните на елфите?

— Дали ще пусне? — не разбра Уисп.

— Да, да — да се махнем оттук.

— О, не. Няма пусне. Останете тук. Дървени фигурки. Уисп обича. Тя — посочи Еретрия — за мен! Уисп ще си я пази много. Лейди чака. Поговорим пак. По-късно поговорим.

И той забърза нагоре по стълбите, като помаха на Еретрия.

— Уисп сигурно греши — замислено каза Уил накрая. — Маленро иска да притежава камъните на елфите повече от всичко друго… Нищо не й пречи да ни обещае свободата.

— Колкото до обещанието… да, наистина нищо не й пречи да го даде. Особено ако не смята да го изпълни… — забеляза Амбърли.

— Точно така — потвърди Еретрия. — Дървени фигурки. Уисп ни го каза много ясно.

104